Читать «Пасажер» онлайн - страница 235

— А защо не и вас? Или мен?

— Защото и двамата сме родени преди това събитие — отвърна тя.

Николас поклати глава, опита се да изтласка напразната надежда, зародила се в главата му.

— Но... съвсем същото се случи и с брат ми, когато загина. Когато падна в пропастта.

Роуз вдигна вежда.

— В такъв случай може би и той е оцелял, без да разберете.

Оцелял.

Николас не бе плакал от дете, забравил бе какво е да плаче, но като че ли точно това се случваше в момента. Поне това бе единственото обяснение за могъщия вопъл, които се отприщи в гърдите му, заля го цял като вълна. Тихата му сила го зашемети.

— Значи тя не е. — промълви тои с разтреперан глас. — И тои не е.

— Ако говорите за Ета, смятам, че е жива. По думите ви раната и е сериозна, но не е фатална, особено ако намери кои да и помогне — отвърна Роуз. — Не мога да ви кажа нищо повече.

— Не можете ли да ми помогнете да я открия? Как да я търся? Къде е тя?

Изражението й мигом охладня и тя го изгледа преценяващо.

— А вие какъв сте й на нея?

— Аз съм човекът, които винаги ще я защитава — отговори Николас. — Човекът, който ще я съпроводи у дома.

Роуз си позволи да се усмихне леко и тази усмивка така остро му напомни за Ета, че се наложи да притисне длани към тялото си, за да спре треперенето им.

— Как се казвате?

— Николас. Николас Картър — тои се поклони кратко въпреки обзелите го отвращение и гняв. — На вашите услуги, госпожо.

Леденото й лице като че ли омекна леко и тя дори се усмихна.

— Олеле, колко сте сериозен.

— По този въпрос деиствително съм сериозен. И ще съм ви благодарен за всякаква помощ. Моля ви, искам само.

Тя го прекъсна с нетърпелив жест на ръката.

— Ако можех да ви посоча къде трябва да отидете, щях да го направя. Единствената ни възможност е да коригираме събитието, което е предизвикало промяната в линията — наи-вероятно фактът, че астролабията се е озовала в ръцете на клана, — и да потърсим къде би могло да е изпратило Ета. За второто ще мога да ви помогна, но мога ли да ви се доверя за първото? Предполагам, се досещате откъде да започнете.

— Ще бъде ли достатъчно да измъкна астролабията от ръцете на клана?

— Само ако се доберете до нея, преди да я използват — отвърна тя. — Кажете ми, че ще се справите, в противен случаи само ми губите времето.

— Ще я намеря — зарече се Николас. Все някак.. София със сигурност ще допусне грешка, ще остави следа, която тои би могъл да надуши, да проследи. — Благодаря ви.

Роуз скочи на седлото.

— Значи тук се разделяме.

— Как да ви изпратя послание? Когато се сдобия с астролабията, как ще знам къде да започна да я търся? Едва ли ще се върне в това време от само себе си.

— Естествено, че не — каза Роуз, сетне развърза поводите на втория кон и му метна юздите. Хвърли подразнен поглед към празните му ръце, развърза една от торбите си и му я подаде. Въпреки този удар върху гордостта му, Николас изправи рамене.

— Трябва да се върна в моето време — заяви Роуз, — тоест в настоящето на Ета, за да проверя кои събития са променени и да се опитам да намеря последното общо събитие между старата и новата линия. Можем ли да се срещнем в Насау през 1776... да речем след две седмици?