Читать «Пасажер» онлайн - страница 232

Жена с коси от злато.

Сърцето му заблъска диво в гърдите и проведе ожесточена битка със съмненията. Ета. Не беше мираж — чуваше тежкото дишане на конете, надушваше потта им, само дето...

Твърде скоро обаче забеляза, че лицето на жената е загоряло, осеяно с фините бръчици и сенките на годините. Очите, които внимателно го оглеждаха изпод шала, бяха остри като диаманти, а не отражение на небесната синева. Жената огледа празното място около него, хвърли поглед към втория етаж на гробницата и Николас разбра.

Роуз.

Това бе Роуз, онази Роуз, която Ета бе познавала, която я бе отгледала. Някак, невъобразимо как, бе дошла именно тук. Сърцето му се сви. Измъкнала се бе от хората на Аирънуд. Пропътувала бе сама през пустинята. А сега.

Това бе същата онази жена, която бе хвърлила нож на пазара, същата, която бе надхитрила клана Аирънуд въпреки всичките му пари и възможности, която години наред им бе убягвала. Николас усети неволна възхита, но също и гняв, задето за пореден път бе рискувала живота си — очевидно бе препускала през пустинята почти толкова безразсъдно колкото и той.

На халос.

Закъсняла бе.

Стиснал обецата, Николас проследи с поглед как жената бавно се приближава към него. Облечена като мъж, натоварила коня само с наи-необходимото, Роуз имаше вид на човек, които оцелява при всякакви условия, истински боец. Николас усети как се изпълва с уважение особено когато Роуз измъкна пистолет от дисагите и се прицели в него.

Ако знаеш как копнея да го направиш.

Надигна се бавно, за да не я стресне. Трудно му беше да заговори. Беглата им среща на пазара, пък дори и снимката, не го бяха подготвили за огромната и прилика с дъщеря и. Хубостта и бе хладна, сдържана, чертите и — изострени от годините. Хубостта на Ета бе друга, влияеше върху всички сетива едновременно като първи пролетен цвят. Ръцете му потрепериха леко, когато ги вдигна над главата си и пристъпи напред.

— Не се приближавай — думите й срязаха въздуха.

Николас се закова на място и зачака, макар ръцете да го боляха от усилието да ги държи изпънати. Явно Роуз предпочиташе тя да доиде при него, да се приближи бавно и предпазливо. Което бе напълно разбираемо.

Скочи от коня с отработено движение. Когато го погледна в очите, на Николас внезапно му се прииска да падне на колене и да я помоли за прошка.

— Търся едно момиче — подхвана тя.

— Ета — прошепна Николас.

Жената присви очи.

— Къде е тя?

Николас преглътна, опита се да навлажни пресъхналото си гърло.

— Няма я.

За пръв път изричаше тези думи на глас и те внезапно придобиха тежест, категоричност. Буквално го задавиха.

— Използвала е астролабията? — Очите на Роуз като че ли се разшириха леко, а може би само така му се стори. — Не я ли унищожи?

Николас поклати глава.

— Една жена от рода Айрънуд и двама драки й я отнеха.

По лицето и преминаха объркани емоции — недоверчивостта премина в гняв, гневът в отчаяние. Но само след миг изражението и си възвърна предишната безстрастност, а чувствата бяха спретнато прибрани зад стоманените очи и стиснатите устни.