Читать «Паметливият» онлайн - страница 2

Той се държеше с нас като останалите. Той познаваше външния свят. Приличаше ни на човек, който много пътува. И лека-полека той започна да ни прави намеци по отношение на себе си.

Един ден аз го заведох до един хълм, от който се виждаше нашата долина. Беше в средата на есента. Хубав ден. Смит заяви, че пейзажът е красив.

— Кара ме да си спомня онзи рефрен от Уилиям Джеймс — каза той. — Как беше? „Пейзажът като че ли се набива в съзнанието по-добре от всеки елемент на живота.“ А? Подходящо, нали?

— Кой е или кой е бил Уилиям Джеймс? — попитах аз.

Смит ми намигна.

— Аз ли споменах това име? Изплъзна ми се от езика, момчето ми.

Но това не беше последното, което му се „изплъзна от езика“. Няколко дни по-късно, аз му показах една грозна височинка, покрита с ниски борчета, храсталаци и бурени.

— Това изгоря преди пет години — казах му аз. — Сега не служи за нищо.

— Да, виждам — отвърна Смит. — И все пак… Както ни казва Монтен… В природата няма нищо непотребно. Дори и самата непотребност.

А после, когато минавахме през селото, той се спря да се възхити на цъфналите божури на госпожа Вогел.

— Цветята имат погледа на дете и устните на старец — промълви той. — Точно, както е казал Шазал.

Към края на седмицата, в задната част на магазина на Едмъндс, се събрахме няколко души и започнахме да си говорим за господин Едгар Смит. Аз споменах онова, което той ми бе казал. Бил Едмъндс си спомни, че Смит е цитирал един човек на име Емерсън, за да обясни, че самотата е непрактична, а обществото — фатално. Били Фореклот ни каза, че Смит му бил цитирал Йон от Хиос: че съдбата се различава много от изкуството, но създава нещата подобно на него. А госпожа Гордън внезапно ни каза най-хубавото от всичко. Едно твърдение, което Смит и казал, че било от великия Леонардо да Винчи: клетвата започва там, където надеждата умира.

Ние се спогледахме и замълчахме. За всички ни бе ясно, че господин Едгар Смит, или каквото и да бе истинското му име, не бе обикновен тапицер.

Най-накрая аз изрекох онова, което мислехме всички.

— Приятели — казах аз. — Този човек, изглежда, е Паметлив.

Паметливите се появиха като отделна каста в обществото през последната година на Войната, която сложи край на всички войни. Самовъзложиха си да запомнят литературните творби, които имаше опасност да бъдат забравени, унищожени или забранени.

В началото правителството одобри усилията им, окуражи ги и дори ги възнагради с пенсии и награди. Но когато войната свърши и започна властта на Полицейските президенти, правителствената политика се промени. Бе взето окончателно решение да се откажем от нещастното минало, да построим един нов свят от и на настоящето. Трябваше безжалостно да се отхвърлят смущаващите новия ред влияния.

Правилно мислещите хора се договориха, че по-голямата част от литературата е излишна в най-добрия случай и пагубна в най-лошия. Трябваше ли всъщност да се запазят писанията на крадец като Вилон, хомосексуалист като Генет и шизофреник като Кафка? Имаме ли нужда да запазим хиляди различни мнения и после да обясняваме защо те са неправилни? При подобна бомбардировка от влиятелни мнения как може да се очаква от човек да бъде отговорен и да се държи по подходящ начин? Как изобщо ще могат да бъдат накарани хората да се подчиняват на заповеди?