Читать «Паметливият» онлайн
Робърт Шекли
Робърт Шекли
Паметливият
Когато Паметливият пристигна, за нашето село беше велик ден. Но в началото ние не го познахме, защото той скри от нас същността си. Каза, че името му е Едгар Смит и че е тапицер. Ние приехме твърденията му на доверие, както приемаме всички твърдения. Дотогава не бяхме срещали някого, който да има нещо да крие.
Той пристигна в селото ни пеша, носейки раница и един олющен куфар. Огледа магазините и къщите ни. Приближи се до мен и попита:
— Къде е полицейският участък?
— Нямаме такъв — отвърнах му аз.
— Така ли? Тогава къде е местният полицай или шериф?
— Люк Джонсън ни беше полицай деветнадесет години — казах му аз. — Но Люк почина преди две години. Ние съобщихме това в областното управление, както изисква закона. Но не са изпратили никого на негово място.
— Значи сами се обслужвате като полицаи?
— Ние живеем тихо — казах аз. — В това село няма престъпления. Защо питате?
— Защото исках да знам — отговори Смит не особено мило. — Малко знания не са толкова опасни както много незнание, а? Няма значение, мой смутен млад приятелю. Харесва ми селото ви. Харесва ми вида на дървените му сгради и стройните брястове. Харесват ми…
— Стройните какво? — попитах го аз.
— Брястове — отвърна той и показа високите дървета, които опасваха главната улица. — Не знаеше ли името им?
— Забравили сме го — казах аз смутено.
— Няма значение. Много неща са забравени, а някои бяха скрити. Но името на едно дърво не пречи на никого. Или пречи?
— Изобщо не пречи — казах аз. — Брястове.
— Запомни си го — смигна ми той. — Това е само трошица, но не се знае кога може да ти послужи. Аз ще поостана известно време в това село.
— Добре си ни дошъл — казах аз. — Особено сега, по време на жътва.
Смит ме изгледа остро.
— Аз нямам нищо общо с това. Да не си ме помислил за странстващ берач на ябълки?
— Не съм си помислил нищо такова. Но какво ще правите тук?
— Аз съм тапицер — каза Смит.
— Няма голямо търсене за такъв в селце като нашето.
— Тогава може би ще намеря нещо друго, с което да се захвана — той изведнъж ми се усмихна. — За момента обаче ми трябва квартира.
Аз го заведох до къщата на вдовицата Марсини и там той нае голямата й спалня, която се намираше в задната част на сградата и си имаше отделен вход. Той си уреди също и храната.
Пристигането му предизвика клюки и предположения. Госпожа Марсини имаше чувството, че въпросите на Смит за полицията показват, че той самият е полицай.
— Те така действат — каза тя. — Или поне така действаха. Преди петдесет години всеки трети човек беше нещо като полицай. Понякога даже децата ти можеше да са полицаи и можеха да те арестуват бързо-бързо, като че ли си им чужд. Даже по-бързо!
Но останалите я убеждаваха, че това е било отдавна, че сега животът е спокоен, че рядко се виждат полицаи, въпреки че сигурно още ги има.
Но защо беше дошъл Смит? Някои смятаха, че той е дошъл, за да вземе нещо от нас.
— Каква друга причина може да има чужденец, че да дойде в такова село?
А други смятаха, че той е дошъл, за да ни даде нещо, като изтъкваха същия аргумент.
Но ние не знаехме. Ние просто трябваше да чакаме, докато Смит реши сам да ни се разкрие.
