Читать «Отписаният» онлайн - страница 8

— Не! — отсякох. — Само заплатата.

В края на краищата се разбрахме да се срещнем край жилището му, макар това да е нарушение на съдебно-процесуалния кодекс. Затворих и се опитах да разбера защо от самото начало ми се стори толкова неприятен. Да не е завист? Аз не съм толкова освободен. Или не мога да си го позволя? Трябва да се анализира. Да вземем пак банкера Саврански. Той е по-възрастен от мен, а е толкова отракан. Някак несериозен. Или това е маска? Зад която се крие нещо друго. Всъщност те ме изучаваха. Проверяваха ме дали ставам. До утре мога да им се сърдя, да подозирам, че искат да ме преметнат, но трябва да се сърдя на себе си. Сега е тяхното време — на младите, дето рано си показват рогата. Те са освободени и разкрепостени. За нас остава да скърцаме със зъби и да устояваме на съблазните им.

Така си разсъждавах, докато пътувах към дома на Горюнов на адреса, който ми продиктува.

Живееше близо до Министерството на отбраната. Апартаментчето — две стаи в сталинска кооперация, с тавани като в православен храм — сводести и лошо измазани и боядисани.

Дълго не отваряше, а когато най-сетне вратата се отвори, край мен се изниза висока хубавица. Тя се смееше и гледаше домакина — невисок, набит младеж със светла зализана коса. Беше по тениска и шорти, може да бяха и гащета.

— Заповядайте, Александър Борисович, не се притеснявайте. Вече свършихме — каза той високо, като се отмести и ми направи място да вляза в коридора.

— До утре ли? — кимна момичето вече пред асансьора.

— Утре не мога! — съобщи високо, да го чуе целият вход. — Утре трябва да ходя в министерството.

Успях да я огледам. Никога нямаше да помисля, че толкова представителна и ефектна девица, същински фотомодел, ще се съблазни от такъв невзрачен дребосък.

— Представяте ли си, не мога да я изпъдя — рече той вече в стаята, където в мен се вторачи огромният тъмен екран на телевизор. Той напомняше окото на умряла риба, станало квадратно от ужас. — Непрекъснато искаше да разбере кого очаквам. Ревнива като Дездемона, на която Отело изневерява.

Докато говореше, оправяше нещо по дивана, събра и бездруго смачкания чаршаф и го пъхна в шкафа.

— И затова не можах да разтребя за вашето идване.

Докато подреждаше и разказваше всичко това, той се задъхваше.

А аз вече се бях изморил да се учудвам на видяното. Генерал Тягунов, когото съм виждал само два пъти по телевизията, без да успея да получа разрешение за разпита му в моя кабинет, бе пълна противоположност на този тук. Не правеше впечатление на толкова суров войвода. Един добричък чичко с широки лампаси, който сигурно обича да си поспива след обилен обяд.

— Харесвате ли телевизора ми? — попита Горюнов.

— Никак! — побързах да кажа от страх да не вземе да ми го подари. А аз няма да знам какво да правя с подаръка. — Прекалено е голям за малка стая. Приковава цялото внимание…

— Моите приятели го харесват. — Домакинът сви рамене. — Кафе, джин с тоник?

— Нито едното, нито другото — поклатих глава и затърсих къде да седна.