Читать «Отмъщението на мъртвата» онлайн - страница 7

Биатрис зави зад ъгъла и спря. Останалите вече се бяха събрали на моравата. Лейди Ан беше постлала синя памучна покривка и поставила възглавнички на столовете, за да се седи удобно. Пред нея беше подредена трапеза, калаените чаши и кани блестяха на слънцето. Подноси и чинии с хляб, студено месо и нарязани плодове, бяха покрити с бели кърпи срещу нахалните мухи, привлечени от купищата тор и изпражнения, струпани до крепостните стени. Биатрис сбърчи нос. Миризмата вече не беше толкова приятна. Ровът беше усоен, водата му мочурлива и както казваше Ралф, често можеше да помиришеш Рейвънскрофт, преди да го видиш.

Биатрис се спотаи в сенките и погледна към събралите се. Ето ги всичките й приятели: сър Джон Грас, със зачервено лице и двойна брадичка, гладко избръснат; с оредяваща бяла коса, изпъкнали сини очи и плътни, чувствени устни. Беше воювал в свитата на Черния принц във Франция. Съпругата му Ан седеше до него, положила ръка върху облегалката на стола му. Беше облечена в бакърено-златиста рокля, а посивяващата й коса беше скрита под смешна, стърчаща от колосване пребрадка. Жена с остри черти и добри очи, малко по-млада от съпруга си, лейди Ан имаше духа на командир и гарнизонът се боеше повече от нея, отколкото от сър Джон. До нея беше отец Ейлред в кафявото си францисканско расо и плешива като яйце глава. Но, както сам си признаваше, той я компенсираше с буйната си черна брада, която стигаше до гърдите му.

Беше благ човек и добър свещеник. До него седеше Тиобалд Вавасур, лекарят, чиято сива сплъстена коса покриваше ушите му, обрамчила посивялото, уморено лице. Каквото и да беше времето, Тиобалд вечно се оплакваше от студа; дори сега носеше кърпената си червена наметка, обшита с хермелин, с която толкова се гордееше. Той беше истински учен и дори притежаваше очила, за да може да изследва пациентите си по-обстойно. Беше услужлив — дестилираше за нея парфюми от диви цветя. Приятелката й Мариса вечно ги искаше назаем. Тя и Адам също бяха пристигнали и седяха с гръб към Биатрис. Адам беше русокос и синеок, висок и сух като върлина; лицето му изглеждаше сурово, но винаги беше готов да се усмихне или да избухне в смях. Съпругата му Мариса, Мишката, както я наричаше той, беше облечена в обичайното сиво, а кестенявата й коса беше изцяло скрита от бяла колосана шапчица. Ралф винаги твърдеше, че Мариса му прилича повече на монахиня, отколкото на млада влюбена жена. Виночерпецът обикаляше и сър Джон очевидно вече добре беше подпийнал. Ралф се показа на стълбите, които водеха към кулата и инстинктивно погледна насреща.