Читать «Отдел Убийства: Илюзия за грях» онлайн - страница 267

— Още ли те разкарват заради Олег? — равнодушно попита тя.

— Да.

Беше доволен, че може да използва за параван гибелта на съпруга й, за да не коментира с нея истинската причина да го призоват в прокуратурата. Вера погледна златното си часовниче.

— Имам още половин час, мен ме извикаха за три и половина. Хайде да се поразходим — предложи тя.

Бавно и мълчаливо закрачиха по оживената улица. Нямаше за какво да си говорят. Внезапно младата жена възкликна:

— Колко е задушно. От тая върволица коли не може да се диша. Ела да влезем в някой двор и да намерим пейка да поседнем.

Бързо намериха двор. Но той не хареса на Вера, защото нямало сянка, а и децата при люлките и пясъка играели много шумно.

— Господи, каква нетърпима жега — изпъшка тя по някое време. — Ако можеше поне за няколко минути да постоим на по-прохладно място. Да влезем в някой вход, а?

Волохов мълчаливо вдигна рамене. Всъщност тя беше права, вътре със сигурност щеше да е по-прохладно и тихо. Влязоха през първата попаднала им врата и се качиха по стълбището една площадка нагоре. Тук наистина бе прохладно и тихо, само дето доста силно миришеше на пържени картофи и риба. Вера се подпря на перваза на прозореца, обърната с гръб към Волохов, и се загледа навън. По едно време отвори чантичката си и затършува в нея. Гледайки напрегнатата й поза, Валерий Василиевич си помисли, че тя плаче и си търси носната кърпичка. Когато младата жена се обърна към него, той дори не разбра какво става. Първо усети изгаряща болка в гърдите и чак след това чу оглушителния гърмеж.

— Мръсник — с каменно лице произнесе Вера. — Такъв гад си заслужава да го излежиш.

Тя хвърли пистолета на площадката и бавно заслиза по стъпалата. С угасващото си съзнание Волохов успя да отбележи с учудване, че никой не изскочи на стълбището, а гърмежът беше толкова силен…

* * *

И отново всичко си тръгна по релсите. Ира ставаше в пет сутринта и отиваше да чисти тротоара. После миеше стълбището на шестнайсететажния блок. След това хукваше към битака, а вечер отиваше в „Глория“. Наташа отново си беше в болницата, в същата болница, дори в същата стая. Само дето квартирантите изчезнаха от дома на Ира. По-точно тя си имаше нов — красив черноок момък. По паспорт той се казваше Асланбек, но всички, кой знае защо, му викаха Мирон. Той не плащаше за квартирата, но работеше много и даваше всичките си пари на Ира. До копейка.

— Първо ще съберем за Павлик — казваше й той, — после за паметник на баща ви. А после Наташа ще вземе диплома за висше образование, ще си я приберем вкъщи и ще заживеем чудесно. Ти само ще потърпиш още малко, нали? Ще заживеем чудесно, обещавам ти.

И Ира му вярваше.

Веднъж в седмицата й идваха на гости Зоя и Ташков, същият Ташков, който даде всичките си пари да спаси Наташа. Ира се чудеше как най-добре да ги посрещне и нагости, струваше й се, че до края на живота си няма да може да се отблагодари на този сериозен и прекрасен човек. А и така се радваше, че Зоя все пак се реши да роди детето! Поне ще си има, макар и не съвсем родно, но братче или сестриче, с което ще излиза на разходка, ще си играят на гоненица или жмичка, и което ще прибира от детската градина. А по-нататък може би ще й разрешат да го заведе на училище за първия учебен ден. С Павлик навярно вече няма да има това щастие.