Читать «Отвъд любовта — непрестанна смърт» онлайн - страница 2

— Ние сме дошли тук, за да победим природата — започна той, в противоречие с всичките си убеждения. — Няма вече да бъдем подхвърлени деца на родината, божи сираци в царството на жаждата и бурите, изгнаници на родна земя. Други ще станем, госпожи и господа, ще станем велики и щастливи.

Това бяха формулите на неговия цирк. Докато той говореше, едни от помощниците му хвърлиха във въздуха шепи хартиени птички и изкуствените пернати оживяваха, започваха да кръжат над дъсчената трибуна и отлитаха към морето. Други пък в същото време вадеха от фургоните бутафорни дървета с филцови листа и ги посаждаха зад гърба на множеството в солената почва. Накрая издигнаха една мукавена фасада с лъжливи къщи от тухли, със стъклени прозорци и закриха с нея жалките колиби на истинския живот.

Сенаторът удължи речта си с два цитата на латински, за да им даде време да довършат комедията. Обеща машини за дъжд, портативни развъдници на животни, чието месо ще отрупа трапезите, балсами на щастието, които ще направят от варовика да поникнат зеленчуци, а от прозорците да виснат градински теменуги. Когато видя, че неговият въображаем, свят е завършен, той го посочи с пръст и извика:

— Ето как ще живеем, госпожи и господа! Погледнете! Така ще живеем.

Хората се обърнаха. Един презокеански кораб от боядисана хартия минаваше зад къщите — по-висок и от най-високите къщи в изкуствения град. Единствен самият сенатор забеляза, че от често сглобяване и разглобяване и разнасяне от място на място обещаваното картонено село съвсем се беше охлузило и изглеждаше почти тъй бедно, прашно и тъжно като Росал дел Вирей.

Нелсон Фарина за първи път от дванадесет години се отиде да поздрави сенатора. Слуша речта му от хамака си, като задрямваше от време на време под сенчестия навес на къщата си от нерендосани дъски, построена от същите негови аптекарски ръце, с които беше нарязал на парчета първата си жена. Беше избягал от затвора в Кайена и пристигнал в Росал дел Вирей на един натоварен с невинни папагали кораб, заедно с една красива и богохулна негърка, която срещнал в Парамарибо и която му роди едно момиче. Скоро жената умря от естествената си смърт и не сподели съдбата на другата, чийто нарязан на парчета труп беше наторил карфиола в собствената й зеленчукова градина, а беше погребана в местните гробища цяла-целеничка и с холандското си име. Дъщерята беше наследила от нея цвета и ръста й, а от баща си жълтеникавите учудени очи, затова той имаше пълното основание да мисли, че отглежда най-красивата жена в света.