Читать «Отвъд любовта — непрестанна смърт» онлайн

Габриел Гарсия Маркес

Отвъд любовта — непрестанна смърт

На сенатора Онесимо Санчес му оставаха шест месеца и единадесет дни до смъртта, когато срещна жената на своите мечти. Запозна се с нея в Росал дел Вирей — едно призрачно селце, което нощем беше мимолетно пристанище на големите кораби на контрабандистите, а под слънцето, напротив, изглеждаше като най-безполезния кът от пустинята — разположено край едно безплодно море без посоки и толкова откъснато от света, че никой не би допуснал възможността там да живее някой, способен да промени нечия съдба. Дори името му звучеше като подигравка, защото единствената роза, която видяха в това село, бе донесена от сенатора Онесимо Санчес същия следобед, когато той срещна Лаура Фарина.

В кампанията за изборите, които ставаха на всеки четири години, той неизбежно трябваше да се отбие в Росал дел Вирей. Сутринта беше пристигнала трупата комедианти. После пристигнаха камионите с платени индианци, които сенаторът водеше по села и градове, за да попълва с тях тълпите по събранията. Към единадесет часа, заедно с музиката, с ракетите и с цялата свита, пристигна сенаторската кола, червена като сироп от ягоди. Сенаторът Онесимо Санчес си седеше кротко и спокойно в колата с охладителна система, но щом отвори вратичката, огнено дихание го блъсна, ризата му от естествена коприна веднага се напои с мъртвешка пот и той се почувствува с много години по-стар и по-самотен от когато и да било. В реалния си живот той неотдавна бе навършил четиридесет и две години, беше завършил с отличие за инженер-металург в Гьотинген и беше упорит, макар и не особено успешен читател на лошо преведените от латински език класици. Женен беше за една лъчезарна германка, имаше от нея пет деца и всички в неговия дом бяха щастливи, а той беше най-щастливият от всички, докато не му казаха преди три месеца, че на Коледа ще умре завинаги.

Докато привършваха приготовленията за събранието, сенаторът успя да се откъсне и да остане сам един час, за да си почине в къщата, която му бяха предоставили. Преди да си полегне, сложи във водата за пиене една истинска роза, която беше успял да запази жива през пустинята, нахрани се с диетични зърна, които носеше със себе си, за да избегне неизменното пържено козе месо, което го чакаше после, и глътна няколко успокоителни хапчета преди определеното време, за да може облекчението да настъпи преди болките. После премести електрическия вентилатор съвсем близо до хамака, изтегна се гол за петнадесет минути в полумрака на розата и направи усилие да прогони мислите си за смъртта, за да подремне. Никой, освен лекарите, не знаеше, че той е осъден, че срокът му е точно определен, защото сенаторът бе решил сам да коси своята мъчителна тайна, без да променя ни най-малко начина сина живот. И не от високомерие, а от стеснителност.

Когато в три часа следобед се появи отново пред публиката — отпочинал и чист, по панталони от необработен лен и риза на рисувани цветя, с ободрена от успокоителните хапчета душа, — той чувствуваше, че напълно владее болестта си. Но ерозията на смъртта беше много по-коварна, отколкото предполагаше, защото на трибуната усети странно пренебрежение към онези, които се надпреварваха да му стиснат ръка, а тълпата от босоноги индианци, които едва търпяха горещия като жар варовик на голото площадче, не събудиха никакво съчувствие у него. Усмири аплодисментите с един заповеден, почти гневен жест и започна да говори, без да ръкомаха, вперил очи в морето, което пъшкаше от жега. Отмереният му и дълбок глас напомняше вода в покой, само че наизустената си и толкова пъти предъвквана реч той беше измислил не за да каже истината, а само за да възрази на една сентенция за неизбежността на предопределението в четвърта книга от спомените на Марк Аврелий.