Читать «Отворени рани» онлайн - страница 8

Продължих по напечения чакъл към гората, където беше още по-горещо. Въздухът бе влажен като в джунгла. Ниски туфи от шмак и енчец драскаха глезените ми, пухчетата на тополите бяха навсякъде във въздуха, влизаха в устата ми, полепваха по ръцете ми. Ненадейно си спомних, че като дете ги наричах самодивски рокли.

В далечината чух гласове да викат Натали — трите срички се усилваха и заглъхваха мелодично като песен. След десетина минути трудно промъкване през гората видях отряда. Бяха петдесетина души, които вървяха в дълги редици и разбутваха растителността с пръчки.

— Хей! Нещо ново? — извика мъж с голямо шкембе, който се намираше най-близо до мен. Излязох от пътеката и се промъкнах между дърветата, докато стигна до него.

— Мога ли да помогна с нещо? — попитах. Още не беше моментът да извадя бележника и да задавам въпроси.

— Може да вървите от тази ми страна. Един човек в повече винаги е от полза. Така покриваме по-голяма площ.

Повървяхме мълчаливо. Спътникът ми спираше от време на време, за да прочисти гърлото си с влажно, хрипливо покашляне.

— Понякога си мисля, че просто трябва да изгорим тази гора — отбеляза неочаквано. — Досега нищо хубаво не се е случило в нея. Приятелка на семейство Кийн ли сте?

— Репортер съм. От чикагския „Дейли Поуст“.

— Хъм… Виж ти. И мислите да пишете за това?

Внезапен писък прекъсна разговора ни. Жален вопъл на младо момиче:

— Натали!

Всички хукнахме към мястото, откъдето се чу писъкът; дланите ми се изпотиха. Видях силуети на хора, приближаващи се към нас. Младо момиче с много светла коса изскочи пред нас на пътеката. Лицето й беше зачервено и увито с кърпа. Олюляваше се като пияна и крещеше името на Натали. Възрастен мъж, вероятно баща й, я настигна, прегърна я и я поведе назад към края на гората.

— Намериха ли я? — извика моят нов познат.

Няколко души едновременно поклатиха глави.

— Не, малката само се е уплашила — отговори един човек. — Не е издържала на напрежението. Тук не е за млади момичета, особено при тези обстоятелства — добави, като ме изгледа многозначително. Свали бейзболната си шапка, избърса челото си и пак тръгна да претърсва растителността.

— Тъжна история — измърмори моят спътник. — Много тъжна.

Продължихме бавно напред. Подритнах една ръждясала бирена кутия. После друга. Някаква птичка излетя на нивото на очите ми и се стрелна към короните на дърветата. Неочаквано един скакалец се приземи на китката ми. Зловеща магия.

— Имате ли нещо против, ако ви попитам какво мислите за това, което се случва? — казах, като извадих бележника си.

— Не съм сигурен, че имам много какво да ви кажа.

— Просто споделете мислите си. Две момиченца в малък град…

— Още не се знае дали двата случая са свързани, нали? Освен ако нямате информация, която не ми е известна. Всички се надяваме, че Натали ще се намери жива и здрава. Няма и два дни, откакто е изчезнала.

— А има ли някакви предположения за Ан?

— Това е дело на психопат, само някой луд го е направил. Случайно попаднал в града. Забравил да си пие хапчетата. Чувал гласове. Нещо подобно.