Читать «Отвличането на Гениеврa (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 203

— Госпожице, в името на човека, когото обичате най-много на този свят, кажете ми защо се усмихвате, ако ви е възможно или позволено да го споделите.

— Ще ви кажа — отвърнала тя, — при условие че ми предоставите един дар, който ви поискам и който ще ви струва много малко.

— Разбира се, приемам с удоволствие. Ще ви дам този дар.

— Тогава ще отговоря на вашия въпрос.

— Истината е, че току-що минах покрай една шатра, която се намира в началото на тази гора. Там бяха някакъв рицар и неговата приятелка. Поспрях се за малко и чух как девойката го пита какво е готов да стори за нея. Той отвърна, че днес покрай шатрата няма да мине нито един рицар или девойка, които да не му дадат коня си. Тя се съгласи. И докато продължавах пътя си, той се спусна към мен с намерението да вземе коня ми и щеше да го направи, ако девойката не се беше намесила и не му беше наредила да ми го върне. В момента, когато потеглих, казах на рицаря, че би могъл да се появи някой, който да го принуди да излъже за това, за което се е похвалил. Той ме помоли да сторя всичко възможно, за да стане така. Отговорих му, че няма да пропусна и с тези думи го оставих. Щом ви разпознах, се усмихнах, защото знаех добре, че вие ще го принудите да излъже, ако реша да ви помоля за това. Сега вече имате обяснение за моето поведение. А знаете ли какъв дар искам аз от вас?

— Не, кажете.

— Искам неговия кон, за да му се отблагодаря затова, че поиска да вземе моя.

Монсеньор Ивен я уверил, че ще направи всичко възможно, за да изпълни желанието й.

— Тогава ще се върна обратно и ще ви заведа при рицаря.

Така и сторила. Монсеньор Ивен я попитал:

— Госпожице, знаете ли кой съм аз?

— Вие с положителност сте от двора на крал Артур и сте рицар на Кръглата маса. Казвате се монсеньор Ивен, син на крал Уриен.

Той не отвърнал нищо и те потеглили. Докато разговаряли, стигнали до една гора и девойката му посочила шатрата:

— Тук се намира рицарят.

Монсеньор Ивен веднага си сложил шлема, притиснал щита до гърдите си, навел копието си и се насочил към мястото. При шума на коня, който приближавал към него, рицарят бързо излязъл от шатрата. Пришпорил чевръсто бойния си жребец, грабнал щита и копието си и, отлично въоръжен с всичките си доспехи, извикал на монсеньор Ивен възможно най-отдалече:

— Сеньор рицарю, трябва да продължите пътя си пеш, защото моята приятелка иска коня ви!

— Сеньор, ако тя трябва да притежава моя, следователно аз следва да взема вашия, защото и дума не може да става да ходя пеш.

— Ще го отстъпите — настоял другият — или ще се биете срещу мен и тогава ще го получа със сигурност, без изобщо да съм ви признателен, както и тя.

— Бога ми — отвърнал монсеньор Ивен, — лесно ще се лиша от нейната и вашата признателност, но няма да постъпя по начин, който ще ме посрами. Освен това, всеки с право би ме порицал и би ме счел за обезумял, ако ви оставя коня си, за да тръгна пеш. Колко глупаво от ваша страна да си въобразявате, че ще ви го отстъпя без съпротива!