Читать «Отвличането на Гениеврa (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 186

— От турнир — отговорил той, — който се проведе на края на една близка гора. Цял ден следвах един рицар с аленочервени доспехи, който извърши подвизи. И трябва силно да се оплача, защото той ми причини най-големия срам в живота ми.

— Как така? — попитал Хектор.

— Бога ми, ние се сражавахме един срещу друг пред погледите на всички, без да успеем да се повалим от седлата. Той ме рани под мишницата, а при третото сражение се случи така, че ме събори на земята. Толкова съм огорчен, че сърцето ми скоро ще се пръсне. Оттогава не съм спрял да яздя по следите му, за да го открия, защото не може единият от нас да не победи другия на оръжие.

141д. Думите на монсеньор Говен изпълнили Хектор със смут, защото знаел с положителност, че другарят му търси именно него. Чувствал се толкова наскърбен, че предпочитал по-скоро да го ударят с меч между краката, отколкото да е хвърлил монсеньор Говен от коня, защото се страхувал да не си навлече завинаги неговата враждебност. А да предизвика омразата му, не желаел в никакъв случай. Веднага коленичил пред него:

— Ах, сеньор, за Бога, моля ви за прошка, защото наистина не ви разпознах. Заклевам ви се във всички светии, че не бих го сторил за нищо на света, ако знаех, че сте вие. Подчинявам се изцяло на вашата воля и ви предлагам да определите каквато решите отплата.

Щом монсеньор Говен разбрал, че това е той, му простил благосклонно. Прекарали нощта много удобно и на сутринта, веднага щом се зазорило, напуснали мястото, като си обещали да яздят заедно, докато съдбата ги раздели. Стигнали до някаква пустош, далеч от най-малкия заслон, без град, нито замък наблизо. След като изминали около половин левга път, се натъкнали на храсталаци и забелязали от дясната си страна, близо до пътя, стар параклис. Отправили се натам, за да изслушат богослужението, тъй като все още не бил настъпил третият час. Когато приближили, слезли от конете си и ги вързали за едно дърво, а после влезли. Ала там не открили жива душа. Параклисът им се сторил стар и разнебитен. Стените му били напълно напукани и нацепени, сякаш изгнили. Отишли до олтара, който бил порутен и разрушен, и забелязали зад него малка вратичка, водеща към голямо гробище. Между олтара и гробището се издигал внушителен гроб от аленочервен мрамор, върху който с бели букви много изкусно бил издълбан надпис. Съзерцавали дълго време буквите. Не били минали напразно оттук, рекли си те, защото нямало да си тръгнат този ден без някое приключение. Хектор прочел надписа, който гласял: „Слушай, рицарю, който странстваш в търсене на приключения, пази се и никога не влизай в това гробище, за да извършиш приключенията, които крие то. Напразни ще са усилията ти, освен ако не си клетият рицар, който, воден от сластолюбие, не успя да доведе до край приключенията на Светия Граал, до които няма да може повече да се докосне.“