Читать «Отвличането на Гениеврa (Роман от XIII в.)» онлайн - страница 185

141в. Монсеньор Говен бил ядосан, че не успял да хвърли от седлото своя противник. Последният бил още повече, затова че също не го сторил. Изпитвал такъв срам, че не знаел как да постъпи. Наблюдаващите битката признали голямата храброст и на двамата. Те взели нови копия и се отправили един срещу друг из пространството, което им отстъпили. Нанесли си взаимно такъв удар, че острите копия пронизали щитовете и ризниците им чак до плътта. Все пак, никой не бил сериозно ранен. Блъснали се един в друг с тяло и лице толкова жестоко, че всичко в главите им се размътило, а те се задържали трудно на седлата си. Рицарят, много по-малко засегнат от монсеньор Говен, излязъл бързо от своето зашеметяване. Грабнал някакво копие, най-здравото, което можел да намери. Все още напълно замаян, монсеньор Говен сторил същото. Устремили се един срещу друг за трети сблъсък. При удара на копията по щитовете монсеньор Говен счупил своето. Рицарят от своя страна го блъснал с такава сила, че го съборил по гръб на земята. После продължил своя набег, извадил меча си и се хвърлил сред хората на графа, които преследвал с удари чак до трибуната, където дамите се били подпрели. Изтласкани дотам, жертвите му побягнали, като не били в състояние да понасят повече атаката. Започнало едно преследване, което продължило дълго и хората на краля дали множество пленници. Щом видял пълното поражение на противниците си, рицарят с аленочервените доспехи подхванал пътя си и стигнал до близката гора. Що се отнася до монсеньор Говен, той се качил на седлото си, но бил толкова огорчен и изпитвал такъв срам, че не се осмелил да остане на бойното поле, а се отправил по следите на рицаря, който го бил хвърлил от коня. Казал си, че няма да спре, докато не го открие и освен ако не е от двора на крал Артур, ще се бие срещу него до смърт или до поражение. Не било възможно да остане там. Ако знаел, че Ланселот е жив, би предположил наистина, че това е той. Но тъй като бил убеден в смъртта му, не знаел какво да мисли. Така, силно ядосан, се запътил на бърз ход към гората и оплаквал неуспеха си, който на два пъти вече го сполетял по време на търсенето.

141г. В такова състояние на тъга и гняв яздил монсеньор Говен. Не губел от поглед следите на рицаря пред себе си и знаел, че го следва в правилната посока. Стигнал до някакъв горски пазач, който живеел близо до блато. Нощта вече почти настъпила. Влязъл в двора и тутакси се притичали прислужници, които да му задържат стремето и да му помогнат да слезе от коня. Сетне му съблекли доспехите и го отвели в просторната и красива къща. Вътре открил Хектор от Мар, седнал на едно легло. Щом го видял, последният се хвърлил на врата му и го посрещнал с добре дошъл. От своя страна монсеньор Говен изразил такава радост, каквато сърцето му трудно би изпитало сега. Хектор го попитал откъде идва в този час: