Читать «Отваряне на очите» онлайн - страница 2

Ани се поколеба за думите, които искаше да сподели, но все пак ги каза: „Миналата година дойде някакъв мъж. Бил с десет години по-възрастен от мен… Но не се получи да се харесаме, той беше сприхав, подтискаше порива ми да свиря на акордеон, държеше да изпълнявам всяка негова дума… Това за мен не е добър избор, още по-малко обич. По-добре е да остана сама или с мили хора“ — тя посочи мястото, където бяха двете жени, довели я в манастира. Разбираше се, че не ги е познавала добре отпреди.

„Чела ли си за чудесата на Иисус Христос? Той може само с една дума да отвори очите ти! — игуменката с цяло сърце и душа реши да се моли на Бог — Той да даде поне мъничко просветление в зениците на това дете.“ „Разбира се, че съм чела, и вярвам в Него — добави като вдигна ръце към прозореца, от където идваше светлината. Зная какво е отговорил на учениците Си, когато Го попитали какъв грях има слепеца, че не вижда. Христос им казал, че нито незрящият е виновен, нито родителите му имат грях. Тогава Той пожелал и отворил очите на слепия за слава на Бога…“ Сега игуменката отново вдъхновено хвана ръката на момичето: „Моли се да помогне и на теб! И аз ще се моля, и жените, които те доведоха. И на други хора ще кажа…“ — в този миг тя беше готова да призове за молитва целия свят, но Ани й отговори спокойно: „Вече много пъти се молих за себе си и за други като мен, но все едно — виждаме само мрак. Когато бях малко момиче, обичах да гледам украшенията, показани на витрините и мечтаех да си купя най-красивите от тях. Навярно заради тази суета съвсем загубих зрението си?“ — откри сърцето си, сигурна, че сама е виновна за участта си. Вече беше мислила за тази причина, но един вътрешен глас й подсказваше, че не всички момичета със скъпи украшения са заплатили с очите си. Затова добави: „Бог знае дали за моята душа е полезно да виждам света. Ако прогледна отново, може би пак ще се изкушавам, затова реших, че по-важно е да не изкушавам Онзи, Който знае всичко за нас. Нали Той решава, че бих могла и без очите си?“

Никой в гостната не каза повече думи. Защото никой тук нямаше вяра по-голяма от тази — да пренася кръста си без да роптае и без да моли върховния Съдия за милост.

Послепис: Този разказ написах през 1996 г. и го публикувах в един вестник. Но през 2002 г. срещнах двете жени, които доведоха незрящата Ани в манастира. Сега те ми казаха, че тя вече има свое дете; свири на пиано… Дадоха ми нейна снимка, от която с радост разбрах, че тя наистина вижда онова, което нашите очи понякога не надзират — навярно заради страстта ни да виждаме и да имаме всичко?