Читать «Отваряне на очите» онлайн

Мариана Тинчева-Еклесия

Отваряне на очите

„… обаче не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват; а радвайте се, че имената ви са написани на небесата.“

(Лука 10:20)

По хълма към двора на манастира се изкачваха три жени: двете бяха високи и слаби, облечени в дълги поли; другата носеше в дясната си ръка бяло бастунче, пък с лявата се придържаше о ръката на младата до нея. Като влязоха в гостната, вече се виждаше, че момичето с бяло бастунче е сляпо. То не носеше тъмни очила както мнозина незрящи; върху хубавото му лице, на мястото на очите бяха останали сенки с тъмни процепи — далечен спомен, че някога са били пълни със светлина. Момичето каза името си Анета, двете жени го настаниха на стол, а послушницата предложи на гостите чай и курабийки. След половин час трябваше да започне вечерната служба. Игуменката дойде да поздрави гостите, допусна, че Анета е дошла за молитва в храма, затова направо я попита: „Дете мило, от кога си без светлина?“ „От десет години. — отвърна точно — Майка ми също е изгубила зрението си в млада възраст. Може да се каже, че при мен е наследство.“ „А сега на колко си?“ — желанието на сестра Марина да помогне вече се разпали в чувство. Момичето се засмя: „Сега съм на 23, но най-лошото мина“ — Ани знаеше, че не е добре човек да говори за личните си страдания, но монахинята взе ръката й, сви я в дланите си като гълъб с едно крило, на когото иска да върне полета: „И по-лошо ли имаше от това?“ — попита с мъка. „Исках да кажа, че вече не се страхувам от мрака. Преди десетина години, когато бях в пансиона на училището за незрящи деца, сутрин калъфката се мокреше с течност от очите ми, наоколо ставаше все по-тъмно и изпитвах страх…“

„Бог на всички дава изпитания, а на онези, на които се отнема обичайното у човека, в небесното царство Той дава огромна награда!“ — монахинята много пъти беше изговаряла тази своя вяра пред страдалци и болни, пристигнали тук. Ани внимателно изтегли ръката си от нейните длани: „В нашия блок има едно момиче в инвалидна количка, при което отивам два пъти в седмицата, за да му купя нещо от магазина. То понякога ме пита защо Бог ни отнема онези радости, които дава на другите хора, но аз не искам с никого да говоря за тези неща. Защото пък започнах да се занимавам с работи, които не умеех преди. Например без да гледам ноти, започнах да свиря на акордеон. Жалко, че тук навярно нямате акордеон, бих посвирила и попяла…“

Тя поиска да докаже какъв дар е получила, откакто напълно е загубила светлината в очите си, но едната от жените, с които пристигна, я попита дали някога е виждала света около себе си.

„Виждах. Не много добре, но все пак успях да видя доста неща — в гласа й не се долови особено огорчение от загубеното в околния свят, затова уточни: — Като идвахме насам и ми говорихте за планината, поляните, църквата, аз като че ли ги виждах, понеже по-рано бях срещала такива неща и много им се радвах… Но сред хората виждах и грозни картини, които ме натъжаваха…“

„Какво правиш вкъщи през деня?“ — игуменката разтърка очите си, сякаш за кратко изгуби зрението си. Какво би правила тя, ако не вижда? Анета отговори онова, което умееше да извършва и в мрака: „Готвя, пера, почиствам… От една година се опитвам да шия дрехи, най-обикновени модели — тя опипа ръкава на роклята си и каза: — Това съм ушила сама. Сигурно не е много точно, но го направих…“ „Роклята ти е чудесна, чак невероятно! — монахинята наистина не можеше да си представи, че човек, който не вижда, може да шие така. Сега тя поиска да каже още една истина: — Щом си се оглеждала допреди десетина години, навярно знаеш, че си много хубава? Такова момиче би могло да се хареса на мъж, да създаде семейство…“