Читать «Особеност на професията» онлайн - страница 4

„Само още един рейс — помисли Купър, — да ме заведе на Марс. А там нека се разпада.“

— Корабът е великолепен — каза той съвсем искрено.

Приближи се към могъщия стабилизатор и сложи ръка върху него. Тежък метал, боята отдавна е олющена, грапавини от корозия и студът дълбоко е проникнал в него, като че ли корабът още не е изпуснал погълнатия от него космически мраз.

„Най-после — помисли си той. — След толкова седмици очакване ето го най-после стоманеното произведение на инженерното изкуство, което ще ме заведе в къщи.“

Върна се при капитана:

— Какво, да започнем ли? — каза той. — Искам да видя двигателите.

— Те са в ред — отговори капитанът.

— Възможно е. Все пак ще ги проверя.

Очакваше двигателите да бъдат в лошо състояние, но не до такава степен. Корабът изглеждаше жалък, а „морисоните“ бяха още по-зле.

— Трябва да се действува — каза той. — С такива двигатели не може да се пътува.

Капитанът кипна и почна да ругае:

— Внимавайте, излитаме на разсъмване! Задачата е срочна!

— На разсъмване ще излетим — отряза Купър. — Вие само не се бъркайте!

Той постави хората по местата им и сам работи четиринадесет часа непрекъснато без почивка — нито яде, нито спа. След това стисна юмрук и доложи на капитана, че всичко е готово.

Благополучно преминаха атмосферата. Купър разтвори юмрук и облекчено въздъхна. Сега трябва да следи да няма прекъсване.

Капитанът го извика при себе си и постави на масата бутилка.

— Вие се справихте много по-добре, отколкото очаквах, Купър.

Купър поклати глава.

— Още не сме долетели, капитане. Предстои ни дълъг път.

— Купър — каза капитанът, — знаете ли какво носим?

Купър поклати глава.

— Лекарства — каза капитанът. — Там има епидемия. Само нашият кораб беше що-годе готов за рейс. И ето, изпратиха нас.

— Трябваше преди това да се направи генерален ремонт на двигателите.

— Времето не позволяваше, всяка минута беше скъпа.

Купър отпи от чашата, отмалял от умора.

— Епидемия, казвате? А каква по-точно?

— Пясъчна треска — отговори капитанът. — Навярно я познавате?

Смъртен ужас полази по гърба на Купър.

— Знам — той допи уискито и стана. — Аз тръгвам. Трябва да погледна двигателите.

— Ние разчитаме на вас, Купър. Трябва да се доберем.

Върна се в машинното отделение и се строполи в креслото, слушайки пеенето на двигателите, което пронизваше целия кораб. Те трябваше да работят без прекъсвания. Сега това е по-нужно, откогато и да е било. Работата не беше само да се доберат до в къщи: родната планета чакаше лекарства.

„Обещавам — каза той на себе си. — Обещавам, че ще долетим.“

Не щадеше нито екипажа, нито себе си. Ден след ден под вадещия душата нетърпим вой на дюзите и грохота на тези дяволски „морисони“.

Какъв ти сън — едва успяваше да полегне за няколко минути. Какъв ти обед — хапваше само нещо на крак. Работа, работа, но още по-лошо — надзор, очакване, цялото тяло е напрегнато: сега ще почнат да засичат… или сега ще звънне металът, предвещавайки опасност.

„И защо — се въртеше в главата му смътната мисъл — човек излиза в Космоса? И защо човек се захваща за такава работа?“ Разбира се, тук, в машинното, край доизносените двигатели човек се чувствува по-зле, отколкото в другите отделения. Но и там не е добре. Атмосферата на кораба е наситена с нерви, но най-лошо от всичко е черният, гнетящ страх пред Космоса, пред това, което Космосът може да направи с кораба и хората на борда.