Читать «Особеност на професията» онлайн - страница 3

Разбира се, не ставаше дума за обикновена тъга по родината. Това беше планетна носталгия, мъка по другата култура, болка от раздялата с всичко, с което беше свикнал и към което бе привързан.

Докато чакаше мекиците, изведнъж се сети за съня си: изчезващите в далечината червени склонове, милващият кожата сух прохладен въздух, блясъкът на звездите в здрача, вълшебното злато на далечните пясъчни бури. И ниската къщичка, която се притиска към земята, а на терасата, обърната към залеза, неподвижно седи в креслото посребрял старец…

Сервитьорката донесе мекиците.

„Ще дойде ден — мислено си каза той, — когато не ще мога повече да понасям това самоизтезание, това самосъжаление. Отдавна беше време да се избавя от него. И колкото повече се помирявам с него, толкова повече то определя моите мисли и постъпки.“

Дояде мекиците и плати.

— Всичко хубаво — каза сервитьорката, усмихвайки се.

— Благодаря — отговори той.

Помъкна се по пътя, по скърцащия чакъл, и слънцето припече гърба му, но от зеленината беше избавен. Космодрумът беше безжизнен — изгорен, оголен.

Стигна до космодрума и се приближи към канцеларията.

— Пак вие — каза чиновникът.

— Има ли рейс за Марс?

— Не. А, почакайте, тук един току-що се приготвяше…

Чиновникът стана. Излезе навън и почна да вика някого.

След няколко минути се върна в канцеларията. Подире му вървеше мъж с изглед на борец. На главата на бореца имаше фуражка с изтрити, неясни букви „Капитан“.

— Ето този човек — каза чиновникът — Сън Купър. Механик първа класа, но е имал наказания…

— По дяволите наказанията! — изрева капитанът. Той се обърна към Купър: — Морисоните познавате ли?

— От пелени — отговори Купър.

Това беше лъжа, но вярваше, че ще се справи с двигателите.

— Общо взето им няма нищо — продължи капитанът, — само понякога вдигат малко шум, капризничат. Ще се наложи да ги поглезите. Не бива да откъсвате очи от тях. Ако се зазяпате — всичко е свършено.

— Ще се справя — каза Купър.

— Моят механик ме подведе и избяга — капитанът плю на пода, демонстрирайки презрението си към избягалия механик. — Излезе слабичък в коленете.

— Моите колене са здрави — твърдо каза Купър.

Знаеше какво го чака. Но нямаше избор. Пътят за Марс беше през „морисоните“.

— Ами тогава да вървим — рече капитанът.

— За минута — каза чиновникът. — Това не става така. Вие сте длъжни да му дадете време да си събере нещата.

— Нямам нищо за събиране — намеси се Купър, като си спомни жалките вехтории, които остави в гостилницата. — нищо ценно.

— Трябва да сте наясно — продължи чиновникът, обръщайки се към капитана. — Не може да се гарантира за човек, който е имал наказания.

— Плюя на всичко — отряза капитанът. — Достатъчно е да познава двигателя и движението, нищо повече не ме интересува.

Като нов корабът не е бил нищо особено, а и с годините не бе станал по-добър. Да, въобще да се лети с такъв ще е мъка, без да говорим за това, че „морисоните трябва да се глезят“.

— Не се страхувайте, няма да се разпадне — каза капитанът. — Ще издържи повече, отколкото си мислите. Просто е чудно на какво е способно това корито, напук на всички дяволи.