Читать «Особената съдба на Йохан Барток» онлайн - страница 2

Една част от екипажа изненадаха, докато спяха, а останалите трябваше да се предадат. Само капитанът и двама офицери се барикадираха и откриха огън. Трима пленници бяха убити от револверните изстрели. Но когато останалите отвърнаха с картечницата, тежко раненият капитан се предаде.

Пленниците смятаха да се доближат до някое неутрално пристанище, понеже имаха достатъчно оръжия и храна, а неколцина от тях и преди бяха пътували по море. Един бивш корабен офицер пое командването. Всеки ден се упражняваха и Барток беше обучен да борави с картечницата. Командващият офицер изчисли, че ще им отнеме цяла седмица пътят до най-близкото пристанище. Но се случи друго. Защото на четвъртия ден на хоризонта се появи ниският сив корпус на военен кораб. С пушещи комини той се беше насочил право към парахода с пленнниците. Те се опитаха да се измъкнат, но не бяха достатъчно бързи. Тогава се приготвиха да се отбраняват с надеждата да издържат до падането на нощта и тогава да избягат под прикритието на мъглата и тъмнината.

Но нямаха успех. Те наистина имаха оръжия, но не бяха в състояние да достигнат кръстосвача с тях. След един час много от тях бяха мъртви и бяха принудени да вдигнат бялото знаме. Когато първата първата лодка от военния кораб ги доближи, корабният офицер се застреля. Капитанът на кръстосвача не гледаше на тях като на войници, а като на метежници и като такива те бяха пратени в една наказателна колония на един остров. Някои от предводителите на бунта бяха разстреляни и един от тях беше Михаел Хорват, приятел на Барток. Той остави на Барток часовника и портфейла си.

— Късмет, Йохан! — каза той и се здрависа с него за сбогом. — Все едно дали ще умра по този или онзи начин, в крайна сметка е едно и също, да се надяваме, че на теб ще ти се размине! Ако майка ми е още жива, предай и тези неща, става ли?

Другите пленници бяха признати за виновни за метежа. Всеки пети беше осъден на „до живот“, а останалите на петнадесет години принудителен труд. Когато ги преброяваха, Барток извади късмет — получи само петнадесет години.

„Петнадесет години“, мислеше си той вечерта след първия ден, когато цялото тяло го болеше и сви в един ъгъл на почти врялата барака от гофрирана ламарина, „петнадесет години. Днес съм на тридесет и две. Тогава ще бъда на четиридесет и седем.“ Той извади снимката на жена си от капака на часовника и дълго я разглежда. После поклати глава и опита да заспи.

Работата беше тежка, а климатът — убийствен. Сто и осемдесет мъже умряха през първата година. През втората — сто и десет. През четвъртата Барток се сприятели с Вилчек, един селянин от Банат. През шестата го погреба. През седмата загуби предните си зъби. През осмата узна, че войната отдавна е свършила. През деветата побеля. През десетата избягаха шестнадесет души, но бяха заловени и върнати отратно. През дванадесетата година вече никой не говореше за вкъщи. Светът се беше свил до един остров, животът беше мъчение и дълбок сън, копнежът беше изтрит, болката се беше притъпила, а спомените — разрушени. Над безмисленото оцеляване на същества, които всяка вечер мълчаливо лягаха да умрат и които на другата сутрин все пак се събуждаха, бяха само пазачите, велики и властни, треската и отчаянието.