Читать «Осмият ден» онлайн - страница 38

— Да, естествено, но чак да се представя за полицай? Едното е безобидна лъжа, а другото — престъпление.

— Не и в Италия — отвърна Белцер. — Един заместник-шериф от окръг Феърфакс няма абсолютно никакви правомощия в Рим и ако се представите за такъв, това ще е по-скоро ексцентричност, отколкото престъпление. Не е същото като пред властите, защото няма да се наложи. — Адвокатът замълча за миг. — И да не забравяме главното: Зереван Зебек е подложен на клеветническа кампания от единия край на Европа до другия и това му струва милиони. Той може да си го позволи, признавам. Господин Зебек е много богат човек. Но не страда само той. Когато компания като „Системи ди Павоне“ е подложена на атака, страдат много хора. Доставчиците губят пари, служителите си губят работата. Получава се верижна реакция.

— Разбирам, но…

— Малко хитруване не е краят на света. Не ви карам да вършите нещо незаконно.

— Знам, но…

— Можете да опитате — предложи Белцер.

— Искате да кажете…

— Идете там. Вижте как стоят нещата.

Дани се умълча. Помисли си: „Рим!“. Помисли си: „Край на Иън!“. После се чу да казва:

— И ако се съглася?

— Ще ви се плати много щедро.

— И какво искате да направя?

— Да поговорите с монаха. Да видите дали можете да вземете компютъра.

На лицето на Дани се изписа скептично изражение. „И как ще го направя?“

— Ще ви дам десет хиляди долара — продължи Белцер. — Освен разходите и заплащането на час. Може би монахът ще ви продаде компютъра. Ако го направи, добре — можете да задържите остатъка. Всъщност не ме интересува как ще го постигнете. Надявам се да използвате въображението си, за да измислите претекст. А ако не успеете, е, ще получите хонорара си за изгубеното време.

Дани не знаеше какво да отговори. Мисълта да се представи за ченге го смущаваше. Дори да не беше незаконно, му се струваше мръсно. Като ровенето в кофите за боклук. И това бе законно, но никой не би искал да го пише в биографията му. А това не беше всичко… Предишната вечер беше гледал нов материал за „разпятието в пустинята“. Една жена в червен костюм стоеше пред чудовищно юково дърво, свила очи заради пустинното слънце. В трупа на Пател били забити десетки кактусови бодли. „Казаха ми, че бодлите били толкова остри и твърди, Джон, че ако ритнеш кактус даже с най-дебел кожен ботуш, ще го пробият. Въпреки това човекът не е умрял от загуба на кръв. Предварителното заключение е, че господин Пател е починал от обезводняване.“

„Точно като Терио“ — помисли си Дани. Поредното съвпадение, което — също като предишното — го смущаваше. Смущаваше го и самият Белцер. Беше твърде хитър дори за адвокат. И малко нечестен. Иначе нямаше да му предложи да се представи за ченге.

„От друга страна…“ Там го очакваха десет хиляди долара. Може би просто щеше да купи компютъра от монаха. Този Инзаги може би дори нямаше нужда от лаптопа. Във Ватикана вече и без това сигурно имаше купища компютри. Може би са затрупани с компютри.

Щеше да предложи, да речем… два-три бона и щяха да му останат… седем-осем. И даже светият отец да не пожелаеше да му продаде проклетата бракма, Дани щеше да гушне по осемстотин долара дневно само за да се срещне с него.