Читать «Орисия» онлайн - страница 2
Елин Пелин
Малката стаичка екне от Донкиния смях. Тя пусне наново совалката и подхване:
— Ето на… такава песен искам. Карай, карай, та го закарай барем у Радини!
И Калистрат се провикна от се сърце:
— Е-е — ех! Ах, млади години! Спрете се барем за един миг, за колко цигара се пали… И за малко много давате.
Така хвърка нощта. Пропяват първи петли, първи и втори. На постелката отдавна спи морен Калистрат, а совалката все още пее в Донкините работни ръце:
Такъв труд! И най-после, един ден радостно възсия Донка. Мечтите й, мерака й, мъката й, грижата й добиха, що искаха: от кроеното се отсука пъстра, писана черга за едната хубост.
Кога човек постигне нещо, добива сила и друго да иска. Такова е човешкото сърце — вечно иска и вечно желае. И Донка се затруди за много още работи и забърза да постигне мечтите си, с кои от детинство бе порасла: нова къща и нова наредба. Скъта тя в ковчега пъстрата черга, да им стои нова, за новата стая.
У Калистрат душа не остана от работа. Ясно слънце го на нивата заваряше, а вечер на нивата с него се прощаваше. Воловци без сили остаха, но той ги гледаше като същи деца, кърмеше ги всяка сутрин, гладеше ги по челата, а като впряга, ще им рече:
— Хайде, брагя, на нивата. Живот заедно, смърт пак заедно.
А те го гледаха мило с големите си безстрастни очи, сякаш че разбират. Па и трима бодри и силни пойдат към полето, изпращани от пъргава Донка.
Върху плещите на Калистрат тежеше бащин борч, удвоен и утроен от лихвари, и той не жалеше ни младост, ни здраве, само да се отплати.
— Ех, и това веднъж да снема от гърба си, па да кривна шапка, па да видиш ти кой е Калистрат — говореше той пред Донка.
— Ех, дай боже!
Ала бог не даде. Случиха се усилни години, усилни и тежки. Навървиха се една след друга кишовни зими, та измориха добитък, заредиха се летни суши и градушки, та сеитбите и семето си не дадоха. Почерня измъчен народ, сбъркаха се клети сиромаси какво да правят, кому да се молят — на бога ли, или на дявола.
Лихвари ги потеглиха на съд, па упримчиха и кого не бяха.
Калистрат, работникът, юнакът Калистрат, сведе глава, прехапа устни и рече:
— Ами сега?
Вместо борч да отплати и да струпа къщурка по за света, той си трупна още борч въз борча, зер му умря галения Сивчо, и той взе с лихва, та го замести. Па му се родиха и дечица — две близначета. Мънички са, бог да ги поживи, ала и по тях отива доста.
И рухнаха галени надежди, събориха се златните Донкини кули за честито бъдеще.
Е, всичко ще се пренесе. Човешкото сърце много трае. И Донка удави хубава младост в горчиви сълзи.
Бог високо, цар далеко.
А Калистрат нема сила да утрае. Плю на всичко, па се пропи и се опропасти.
Минаха се дълги неволни години.
Веднъж дойде бирникът за данък. Калистрат се чеса, чеса, па избяга. От много отдавна пара не бе се завъртяла в съдраните му джобове, нито бе остало за продан нещо. Кога бирникът влезе в разградения и пуст Калистратов двор, и куче нема да го залае. То бе една ранна есенна сутрина. Паднала бе първа слана и селото лъщеше като сребърно под предвестни утринни лъчи. Вайкаха се дълго бирникът и кмета що да вземат и що да оставят. Всичко вехто, слупено, пари не чини. Само пъстрата черга, под която още спяха двамата близнаци, ще може да отсече нещо.
