Читать «Оплаквачите» онлайн - страница 5

Бърнард Меламъд

— Слушай, Кеслър, нямам нищо лично против тебе. Аз съм собственикът на тази къща и тя се разпада. Плащам сметки до небето. Когато наемателите не са грижливи, трябва да напуснат. Ти си нехаен и се караш с домоуправителя ми, така че трябва да напуснеш. Тръгни си утре сутринта, и повече няма да говорим. Но ако не опразниш апартамента, ще бъдеш отново изхвърлен. Ще се обадя на съдия-изпълнителя.

— Г-н Грубър — каза Кеслър, — няма да си отида. Ако искате, убийте ме, но няма да си отида.

Игнейс побягна от вратата, тъй като Грубър си тръгна вбесен. На следващата сутрин, след неспокойна нощ, изпълнена с тревоги, собственикът потегли с автомобила си към канцеларията на съдия-изпълнителя. По пътя се отби в една сладкарница, да си купи цигари и там реши да говори още веднъж с Кеслър. Беше му хрумнала мисълта да предложи на стареца квартира в държавен блок.

Подкара към къщата и почука на вратата на Игнейс..

— Старчето още ли е горе?

— Не знам дали е горе, г-н Грубър — домоуправителят беше притеснен.

— Какво значи не знам?

— Не съм го виждал да излиза. Преди малко погледнах през ключалката, но нищо не се мърда.

— - Че защо не отключи с твоя ключ?

— Беше ме страх — нервно отвърна Игнейс.

— От какво се боиш?

Игнейс не пожела да каже.

Страх се надигна и у Грубър, но той не го показа. Грабна ключовете и се заизкачва умислено по стълбите, като от време на време вземаше по Две стъпала.

На почукването му не отговори никой. Докато отключваше, изби го обилна пот.

Старецът беше там, жив, седнал без обувки на пода в спалнята.

— Слушай, Кеслър — каза собственикът облекчено, макар че главата му бучеше- — Имам една идея. Ако направиш каквото ти казвам, край на мъките ти.

Той обясни предложението си на Кеслър, но сортировачът на яйца не го слушаше. Очите му бяха сведени, а тялото му бавно се накланяше настрани. Докато Грубър приказваше, старецът мислеше за онова, което бе префучало през съзнанието му докато седеше долу на тротоара под падалия сняг. Беше премислил окаяния си живот, спомни си как, още млад, си заряза семейството, напусна жена си и трите си невинни дечица, без дори да се опита по някакъв начин да ги осигури, без в течение на толкова много години — бог да му е на помощ — да се помъчи поне веднъж да разбере живи ли са, не са ли, Как е възможно в един толкова кратък живот човек да направи толкова много злини? Тази мисъл го покруси и, спомнил цялото си минало, той застена и задра с нокти плътта си.

Грубър се изплаши от размерите на Кеслъровото страдание. Може би трябва да му позволи да остане, помисли си той. После, докато наблюдаваше стареца, осъзна, че свит на пода, той сякаш оплакваше мъртвец. Седеше там, побелял от пости и се поклащаше напред-назад, а от брадата му беше останала само сянката й.

Нещо тук не бе наред — Грубър се постара да си обясни какво, но цялата работа му се стори потискаща. Усети, че трябва да избяга навън, да се махне, но се видя да пада, да се търкаля пет етажа надолу, изстена пред разбития образ на самия себе си, проснат в края на стълбището. Само че се намираше все още тук, в спалнята на Кеслър, и слушаше как старецът се моли. Някой е мъртъв, промърмори Грубър. Предположи, че Кеслър е получил лоши известия, но инстинктивно знаеше, че не е така. После със страшна сила го озари мисълта, че оплаквачът оплаква него самия: той беше мъртвецът.