Читать «Операция „Бялата звезда“» онлайн - страница 9

— Това звучи интересно.

— Бях сигурен, че ще отговориш по подобен начин — усмихна се той, обърна се и я побутна към оживената тълпа. — Хайде, иди да го намериш, преди да се е пръснал от притеснение! — последните думи изкрещя, за да надвика оглушителната музика и шумната какофония на стотици човешки гласове.

Ариел беше облечен в черно. Тори го засече сред тълпата и изпита странното чувство, че това е ангелът, който често й се присънваше в миналото. Но около главата му нямаше ореол, а широката усмивка, с която я посрещна, бързо стопи илюзията. Зъбите му бяха бели и равни. Ангелите никога не се усмихват — кой знае защо Тори беше абсолютно убедена в това.

— Реших, че сте променили решението си и няма да дойдете — пристъпи към нея той.

— Да не би да сте ходил на врачка? — иронично го изгледа тя.

— Ще ви кажа нещо под секрет — наведе се над нея той. — Пет пари не давам за врачки и гадатели, но не казвайте това на моите приятели портеньос… Никога няма да повярват! — На лицето му отново се появи широката усмивка. — Тук врачките и психоаналитиците са свещени като кравите в Индия!

Тори се засмя и с известно учудване установи, че й е приятно в компанията на този мъж. Един факт, в който се криеше съвсем определена опасност по отношение на доброволната й отчужденост към всичко и всички. Може би в думите ма Естильо има известна доза истина, призна в себе си тя. Може би наистина е болна, а болестта й е нова и непозната, дори без име. Дали ще се намери лек за нея?

Ариел говореше нещо, но тя не успя да долови думите му и околната глъч. Сви рамене и посочи ухото си.

Той се наведе и извика:

— Да идем някъде другаде!

Десет минути по-късно вече влизаха в гробището на Реколета, където сред цветни лехи и мраморни паметници лежаха достойните прародители на съвременните аржентински благородници. Това беше истински град на мъртвите, бароков некропол на всички митове и поверия. Пътят към живота започва от смъртта… Поетично внушение, особено за сантименталните аржентинци…

От листата на якарандите капеше влага, всеки момент щеше да завали. Блесна светкавица, грохотът на гръмотевицата увисна в неподвижния въздух.

Ариел уверено вървеше напред и сякаш отлично се ориентираше в обстановката. Непрогледният мрак бавно отстъпи, мястото му зае меко сияние, появило се Бог знае откъде сред хладния мрамор на надгробните плочи, оформени според изискванията на френския и италианския Ренесанс.

Скоро се озоваха пред фамилна гробница, отрупана с букети все още неувяхнали цветя. От двете й страни се издигаха вековни дървета, гъстите им листа предлагаха надеждна защита от дъжда на стотиците запалени свещи, набучени направо в земята. Над вратата на гробницата беше издълбано само едно име: ЕВА ДУАРТЕ.

— Ето го мита… — тихо прошепна Ариел и махна с ръка към вечното жилище на Ева Перон. — За тази жена са се изписали реки от мастило, но твърде малко истини… Светица ли е била тя? Или демон?

— Може би нито едното; нито другото — отвърна Тори. — Може би е била просто жена…