Читать «Операция „Бялата звезда“» онлайн - страница 15

— И душите на мъртвите — добави другият. — Неми свидетели. Да вървим.

Но никой от двамата не помръдна.

— Видяха ни и трябва да ги пипнем — промърмори първият глас.

— И аз мисля така — съгласи се вторият. — Но тук ги няма…

Все още не помръдваха, лъчът на фенерчето продължаваше да играе върху купчината кости. Изведнъж яркостта му нарасна, гласът на японеца прозвуча на някакви нищожни сантиметри от главите им и Тори замръзна от ужас:

— Чувам дишане… Може да е твоето или моето… Но дали наистина сме сами тук?

Струйка студена пот се плъзна по гърба на Тори. Това беше гласът на онзи маниак, който се похвали, че изпитва удоволствие от екзекуциите. Той беше далеч по-опасен от съучастника си, въображението му работеше на високи обороти.

Разнесе се остро металическо изщракване, стаята отвърна със звънко ехо. А тя си представи автоматите в ръцете им.

— Сега ще разберем — изръмжа маниакът. — Мисля да пусна един пълнител в тази купчина кости!

Сърцето на Тори блъскаше лудо и сякаш всеки миг щеше да изскочи през гърлото й.

По каменния под проскърцаха гумени подметки, после се разнесе гласът на другия:

— Да не си полудял? Това тук е гробница!

— Какво ми пука? — изръмжа, маниакът.

— Умрелите тук не са погребани, духовете им нямат покой… Не бива да ги тревожим, подобен грях дори ти не можеш да си позволиш! — Тишина, после гласът отново се обади: — Защо не се примирим с факта, че ги изпуснахме? Тези подземия са истински лабиринт, могат да бъдат къде ли не… Нямаме време да прострелваме всички дупки, освен това могат да ни чуят… Хайде, да вървим! Иначе рискуваме да изпуснем нашия човек. Не зная какво мислиш ти, но аз предпочитам да се махна от тази преизподня!

— Но ония двамата…

— Какво ония двамата? Видяха ли нещо, разбраха ли какво ще правим? Вероятно са тъпи туристи, тръгнали да търсят силни усещания… И сега треперят някъде, напълнили гащите…

— Мамка им!

Лъчът на фенерчето най-сетне се отмести. Светлината се превърна в здрач, който бързо се стопяваше. Тори и Ариел търпеливо чакаха.

Така изтекоха няколко минути. Ариел се размърда, но Тори опря пръст в устните му.

Едър плъх се появи на пода, очичките му злобно проблеснаха. Ако започне да цвърчи, нещата могат да се преобърнат фатално, помисли си Тори. Особено ако японците се спотайват навън и чакат с пръст на спусъка. Усетят ли, че не са сами, нищо няма да ги спре, дори душите на мъртвите… И тогава ще настъпи краят…

Очите й не изпускаха плъха, който си пробиваше път сред костите с плавни, кръгообразни движения. Беше ясно, че гадината ги е надушила, отдалеч личеше, че е гладна…

Тори търпеливо чакаше, дясната й ръка лежеше отпусната до бедрото на Ариел. Плъхът продължаваше да се приближава. Ръката й се стрелна напред с мълниеносна бързина, останалата част от тялото й дори не помръдна.

Пръстите й се сключиха около врата на гадината и пречупиха прешлените. Разнесе се тихо, едва доловимо изпукване и това беше всичко.

Времето сякаш беше спряло. Двамата лежаха, без да помръдват, Тори се унесе. Полузаспала, но с напрегнати до крайност сетива. Най-сетне търпението им беше възнаградено. Тихо поскърцване на гума върху камък доказа правотата на подозренията й. Японците вдигнаха засадата и очевидно се връщаха обратно към познатите им тунели.