Читать «Онова» онлайн

Умберто Еко

Онова

— Как вървят делата, професоре? — генералът трудно удържаше нетърпението си.

— Какви дела? — попита професор Ка, явно не бързаше да отговори.

— Цели пет години вие работите тук долу, без никой да ви притеснява. Ние ви се доверяваме. Но колко дълго може да се вярва на думи? Крайно време е да видим делата.

В гласа на генерала се долавяше заплаха, затова Ка махна с ръка и се усмихна.

— Спечелихте, генерале. Исках да поизчакам малко, но вие… Аз Го направих — професорът мина в полушепот — и, заклевам се в Слънцето, вече мога да Го покажа на света.

Той с жест повика Генерала в пещерата. Ка заведе госта си в най-дълбокото — там, където през незабележим отвор се процеждаше тънък лъч светлина. Там, върху гладка и равна ниша, лежеше Онова.

По форма То приличаше на бадем, имаше множество стени и блестеше.

— Ама това… — генералът беше объркан, — това си е камък.

В сините очи на професора пробягна лукаво пламъче.

— Да — съгласи се той, — камък е. Но не като другите. Не е за подритване. Да го вземем в ръка.

— В ръка ли?

— Точно така, генерале. В този камък е съсредоточена велика сила, за която до днес човечеството не смееше дори да мечтае. Мощ, равна на мощта на милиони хора… Вижте.

Той сложи длан върху камъка, сви пръстите си и го обхвана. Дланта плътно обвиваше камъка, неговата широка част, а острият край стърчеше надолу и гледаше ту встрани, ту генерала, в зависимост от движението на ръката на професора. Професорът направи рязко движение и камъкът очерта траектория във въздуха; после рязко замахна надолу, към друг камък и — о, чудо! — му направи широка пукнатина. Професорът удари още веднъж, камъкът се разтроши, а при третия удар стана на ситни отломки.

Генералът наблюдаваше с широко отворени очи, затаил дъх.

— Невероятно! — изкрещя той, преглъщайки слюнката си.

— Това е нищо — ликуваше професорът. — Макар че с голи ръце не бихте го направили за нищо на света. Гледайте сега.

Ученият взе голям кокосов орех, захвърлен в ъгъла, рошав и здрав, и го подаде на генерала.

— Хайде сега, счупете го, смачкайте го.

— Достатъчно, Ка — гласът на генерала трепна. — Отлично знаете, че е невъзможно, че няма човек, който може да го направи. Правят го само динозаврите — удар с лапата и пият сока…

— Така… А сега — професорът беше възбуден, — а сега наблюдавайте. — С бързо движение той удари по кокосовия орех, почти без никакви усилия — и го разби на парчета. Отломките се разпиляха встрани, а млякото се събра във вдлъбнатината. Генералът гледаше с изумление ту камъка, ту Ка, ту натрошения кокосов орех.

— Заклевам се в Слънцето, Ка! Това е направо забележително! Силата на човека се увеличава стократно, сега вече никой няма да се страхува от динозаврите. Сега вече ставаме господари на скалите и дърветата. Човекът вече има още една… какви ги говоря — още сто ръце! Къде Го намерихте?

— Аз не Го намерих. Аз Го направих.

— Направихте ли? Какво означава това?

— Означава, че досега То не е съществувало.

— Вие сте луд, Ка! — генералът потрепера. — Може би То е паднало от небето, може би То е донесено от Слънцето, може би е дар от въздуха… Как може да се направи нещо, което не е съществувало преди това?