Читать «Онзи, който повярва» онлайн - страница 2

Стана ми мъчно за нея. Посъветвах я да намери мъж, с когото да свърже живота си и така да се отдели от мисълта за момчетата, но тя беше категорична: „Докато не се оправят, няма да ги оставя! Време е да създават свои семейства, но не виждам кое момиче ще вземе за мъж някой от моите синове…“

Възхищавах се винаги на честността и силата, с която сама говореше за недостатъците на синовете си. Извън лудориите, получени сякаш като наследство от баща им или от дядо им по бащина линия, бяха много добри, услужливи и дори свенливи в разговор с непознати хора.

Почти две години не се върнахме в родната къща, макар да изпитвахме дълбока носталгия. Искахме за три години да спестим пари и повече да не се наемаме с гурбетчийство. Но през зимата майка ми се оплака, че боледува и само срещата с нас може да върне здравето й. През пролетта й обещах да се завърнем за лятото на нейните кръгли 80 години — и го изпълнихме… Градът ни се виждаше по-хубав, по-спретнат и романтичен отпреди. Нашите деца на всички разказваха, че няма райско местенце като това, дето са се родили и със съжаление мислеха за новия договор — трябваше да заминем за Испания за още две години. Кризата в райското ни гнездо, уви, продължаваше…

Още на втората вечер от завръщането отидох в дома на Латинка. Посрещна ме на вратата и ме прегърна като сестра. Покани ме в хола, където с нея се бяхме събирали на утринно кафе, но когато влязох, с изненада видях пет човека край масата. Познавах само Марин и Коста, а стопанката ми посочи светлокосото момиче до Коста: „Това е Краси, годеницата на моя красавец; съобщиха ми, че скоро ще ме направят баба! Това е Владек, той вече разбира български много добре и говори свободно. Поляк е, но от година живее в България и работи с Марин в една бригада. Бил е в Италия, в Гърция, но решил, че при нас му е най-добре и остана на квартира на таванския етаж… Това е Славчо, който дойде при мен на квартира, когато се страхувах да живея сама. Повече от година сме неразделни, защото той все още не е създавал свое семейство…“

Латинка донесе стол за мен и останах при тях около час. Беше много весело — най-много, когато Владек казваше някоя българска дума по грешка. Беше висок, светлолик, синеок — хубавец. Попитах го какво му е харесало толкова в нашето градче, че е поискал да остане задълго. Той обгърна с ръце високо над масата и каза: „Това.“

„А на друго място не си ли срещал такива хора и местности?“ — попитах, защото аз също не бих могла да кажа защо избрахме да живеем и работим в Матаро. „Сигурно има.“ — отговаряше кратко, предпазливо да не сгреши: „Но Бог ме изпрати тук, имам работа…“ — обърна главата си към Марин, който седеше до него.

Като ме изпрати на вратата, Латинка ми каза, че Владек се запознал с Марин в строителната бригада, където синът й започнал работа след излизане от затвора. Марин му предложил безплатна квартира у дома, а Владек… Владек всяка вечер седял край Марин и търпеливо го ограничавал в приемането на алкохол; внимавал дали няма да пожелае да присвои кола; дали няма да влезе в побой с познати или непознати. И всеки път, когато в компанията на неблагоразумния разбойник ставало опасно, добричкия Владек вдигал ръце за мълчалива молитва, защото разбирал, че сам не би могъл да направи това, което само Бог може да извърши за спасяването на една душа, потънала в опасна клопка.