Читать «Онзи, който повярва» онлайн

Мариана Тинчева-Еклесия

Онзи, който повярва

„Които чуха това, рекоха: а кой може да се спаси? Но Той рече: невъзможното за човеците, е възможно за Бога. Петър пък каза: ето, ние оставихме всичко и Те последвахме. Той пък им рече: истина ви казвам: няма никой, който да е оставил къща, или родители, или братя, или сестри, или жена, или деца заради царството Божие, и да не е получил много повече в сегашно време, пък и в идещия век живот вечен.“

(Лк. 18:26-30)

Заради тежката икономическа криза, продължила повече от десет години, всички в семейството ни решихме да заминем на работа в Испания. Най-мъчно ми беше да се разделя с Латинка. Не ми е сестра, не сме съседи на един стобор, а се чувстваме свързани помежду си. Преди две години дойде вкъщи разплакана — току-що от полицията й съобщили, че е задържан и малкият й син Коста. Хванали го с крадена кола, а от справката установили, че е с условна присъда. Латинка не въздържа гнева си: „Да ги оставят с Марин в една килия и да ги възпитават както искат! Аз не мога да направя нищо за тях. Каквото ги посъветвам, вършат обратното, после страдаме всички.“

Марин беше в затвора от половин година заради побой в нетрезво състояние на служебно лице. При друг пиянски побой му бяха разбили предните зъби и на 28 години, като не изтрезняваше дни наред, приличаше на оглупяващ старец. Малкият Коста уж искаше да помогне на брат си, но двамата бързо станаха част от градската банда, която ограбва вили, присвоява по-нови коли; заплашва спокойствието на хората в квартала. Юнаците влизаха често в някоя дискотека и започваха побои с момчета заради симпатично момиче или някоя своя приумица… Синовете на Латинка от малки израснаха без баща. Стоимен почина преди 18 години едва 38 годишен от цироза. Не знам дали някой й беше казал какво мисли за смъртта му, но от уста на уста се носеше, че цигарите и алкохолът са го откарали бързо в гроба… Пък Латинка си носи името: хубава, руса и румена, все засмяна. Казваше, че докато диша, няма да сложи спиртна напитка в устата си, защото тази проклетия й опротивяла от мъжете в дома й. Заядлива жена от съседите като я питала защо не й върви на мъж и деца, тя отвърнала кротко, че изтърпява наказание за минал свой живот на земята. Толкова!

Като се настанихме и започнахме работа в Матаро, неголямо градче край Барселона, една вечер се обадих по телефона на Латинка — да се чуем, да разбере, че не съм я забравила. Нали при изпращането ме беше помолила да й разкажа как ни посрещат на чужда земя. Дълго говорихме и се разпитвахме за това-онова, а по едно време тя извика: „Чакай, че някой звъни на вратата!“ Върна се след десетина секунди и пак се смее: „Сърцето ми всеки път подскача, щом чуя звънеца — все мисля, че някой от полицията търси синовете ми. Да знаеш, че скоро ще се изселя от тук, не мога да живея в непрестанен стрес от децата си. Снощи малкия ми обяви, че ще си сложи край на живота, защото приятелката му го напуснала. Как да го търпи, горката, щом и аз не се справям с него? От наркотиците се отказа, сега ме заплашва с нова мъка. И като си легнах след разговора с него знаеш ли какво си мислех: щом сам е решил, че от него не става човек, по-добре да приключи по-бързо, да не започне с наркотици отново, защото ще краде от магазините и пак ще влезе в затвора…“