Читать «Омагьосаното място (Истинска история, разказана от псалта на ***-ската черква)» онлайн - страница 5
Николай Гогол
Заловил се отново за котела — не, тежък! Какво да прави? Няма да го остави тук! И ето, напрегнал всички сили, хванал го с ръце: ха насам, ха натам, още, още — и го измъкнал. „Ух, сега да смръкна енфие!“ Извадил табакерата, но все пак, преди да насипе, добре се огледал дали няма някой. Като че нямало. Но ето, струва му се, че дънерът на дървото пухти и се издува, показват се уши, наливат се червените очи, ноздрите се надули, носът се е набръчкал и току се кани да кихне. „Не, няма, да смръкна! — помислил дядо ми и скрил табакерата. — Пак ще ми заплюе очите сатаната!“ Грабнал по-скоро котела и хукнал да бяга с все сила, но чува, че отзад нещо току го дращи със съчки по нозете… „Ай, ай, ай!“ — подвикнал само дядо и хукнал още по-силно. И когато стигнал поповата градина, чак тогава си поел малко дъх.
„Къде ли е отишъл дядо?“ — мислехме ние, след като чакахме два-три часа. Мама отдавна вече беше дошла от селцето с гърне горещи галушки. А дядо го няма и няма! Пак седнахме да вечеряме сами. След вечерята мама изми гърнето и потърси с очи где да излее помията, защото наоколо всичко беше лехи, когато видя, че насреща й иде едно каче. Небето беше наистина доста тъмно. Сигурно някое от момчетата си играе, скрило се е зад него и го побутва.
— Ето где ще излея помията! — каза тя и изля горещата помия.
— Ай! — извика някой с дебел глас.
Гледа тя — дядо. Но отде да знае, че е той. Ей Богу, ние мислехме, че иде някакво каче. Да си призная, макар и да е малко грехота, все пак ни се стори смешно, когато видяхме побелялата глава на дядо, цяла потопена в помия и окичена с кори от дини и пъпеши.
— Гледай я, дяволската жена! — каза дядо, като бършеше главата си с пеша. — Как ме попари като свиня пред Коледа! Е, момчета, ще имате сега пари за гевреци! Ще ходите, кучи деца, със златни жупани! Я вижте, вижте тук какво ви нося! — рече дядо и отвори котела. И какво, мислите, имаше там! Е, помислете мъничко, а? Злато? Там е работата, че не беше злато, а боклук, смет… срамота е да кажа какво. Дядо плю, хвърли котела и след това си изми ръцете.
И оттогава дядо ни закле да не вярваме никога на дявола.
— Да не ви минава през ум — казваше ни той често, — каквото и да каже врагът на господа Христа, все ще излъже, кучият син. И за грош истина не казва!
И помня, щом чуеше старецът, че на някое място е неспокойно, веднага ще ни извика: „Хайде, момчета, да го прекръстим! Ха така, ха така, по-хубавичко!“ И почне да се кръсти.
А онова проклето място, гдето не можа да танцува, го огради с плет и заповяда да хвърляме там всичко непотребно, всичкия бурен и сметта от бостана. Та ето как нечистата сила разиграва човека!
Аз зная добре тая земя: след това съседните казаци я наемаха от баща ми за бостан. Чудо земя! И всичко се раждаше в голямо изобилие, но на омагьосаното място никога нищо хубаво нямаше. Засеят го както трябва, а поникне нещо такова, че не можеш го разбра: да е диня, не е диня, да е тиква, не е тиква, да е краставица, не е краставица… Дявол знае какво е!