Читать «Олтарът на боговете на вероятностите» онлайн - страница 6

— Какво правя тук? Какво искате от мене? — простена гласът на Омир, като че ли душата му се бе отделила от тялото.

— Доведе те една вероятност, която клони към нула — каза успокоително и с някакво възхищение богът в средата на олтара. — Ти си един наистина невероятен случай!

— Сблъскването на два болида при сегашното движение по магистралите може да се случи веднъж на десет години — поясни учтиво богът на скоростта. — Сблъскването на един болид с други два в продължение само на няколко секунди се случва веднъж на един век. Вероятността същото тяло да се сблъска в следващите мигове с друг летателен апарат може да настъпи веднъж на хилядолетие, а разрязването на капсулата от перката на хеликоптера, както се случи с теб, е чудо, което става веднъж на десет хилядолетия. Обстоятелството, че полусферата на кабината разкъса въздушната защита — на един милион години. Щастието, че не беше убит — на десет милиона. Идването ти в съзнание по време на падането — на сто милиона. Фактът, че успя да издърпаш защитното покривало — на един милиард години. Шансът, че падна във водата, а не на сушата — на десет милиарда…

— Ето че се изравни със съществуването на една Слънчева система — намеси се богът на съсредоточеността.

— Щастието, че те измъкна течението от дъното на реката — на сто милиарда…

— Колкото животът на една галактика.

— И вероятността да стигнеш жив при нас — на хиляда милиарда години…

— Животът на Вселената — промърмори като заключение богът на небитието.

В този момент Омир, който с мъка се държеше за парапета пред олтара, увисна безжизнен като кукла с разкрачени крака и ръце, провесени през металическия парапет.

— Не сте ли вие Барбара Хамилтън?

— Да — отговори учуден женски глас. — Откъде знаеш?

Това беше усилвателят, който възпроизведе звуковия запис в паметта на Омир.

— Веднъж чух Адриан Горд да говори за тебе. Представих си, че точно така изглеждаш.

— Удивително!

— Така че не се различаваш от предварителната ми представа за тебе.

— Колко мило!

— Не означава ли това, че ти си ми предопределена от съдбата?

— Нима?! — произнесе гласът й, дълбок и леко изплашен.

В помътнелите кръвясали очи на Омир прозорците със стъклопис се превърнаха в далечните светлини на столицата, а трите олтара — във весела безкрайна въртележка.

— Направете анализ на делта-вълните! — заповяда богът на съсредоточеността.

Две металически ръце се спуснаха отнякъде и с точност и безразличие хванаха под мишците отпуснатото човешко тяло, чиито мисли се рееха в космоса на младостта му.

„Не би ли могъл да спре завинаги този бързо отминаващ миг. Той е като ангелски звук на цигулка… Като неповторимата сладост от светкавично преминала по тялото тръпка…“

— Имаш да живееш още пет секунди — заговори с техническа точност, както при излитането на космически кораб, богът на скоростта, а в същото време приемащи лъчи — някои многоцветни, други невидими — се кръстосаха алчно върху тялото на Омир.

„Човешкият глас“, който възпроизвеждаше вътрешния глас на човека, разпънат върху металическите ръце, нямаше нищо общо с човешкия глас; беше нещо като бясно въртяща се магнетофонна лента. Тя представляваше цялото му съществуване. Ако можеше да бъде забавена, сигурно би траяла колкото един живот.