Читать «Окото на Ева» онлайн - страница 17

— Не мислиш ли, че този динозавър не отива на фермата ти, Ема? А?

Ема нацупи устни:

— Да, знам. Дошъл е на гости.

— А, да. Как не се сетих!

Ева прибра колене към себе си и ги покри с дългата пола. Опита се да не мисли за нищо. Ема седна отново на пода и едно по едно премести прасенцата под корема на свинята.

— Има една бозка по-малко. Едно остава без храна.

Хвана с два пръста едно прасенце и загледа майка си въпросително.

— Е, понякога се случва. Тези прасенца умират от глад. Някой трябва да ги храни с биберон, а фермерът никога няма време за това.

Ема се замисли.

— Сигурно ще го дам на Дино, защото и той трябва да яде.

— Те не ядат ли само трева и листа?

— Не и този, той е месояден — обясни Ема и притисна прасенцето към острите зъби на зеленото чудовище.

При това практично решение Ева поклати глава скептично. Децата никога не преставаха да я учудват. Точно тогава колата спря на двора. Ема изчезна светкавично бързо към коридора, за да посрещне баща си.

Тя вдигна бавно глава, когато той се появи на вратата. Някога този мъж беше светлината в живота й. До него Ема изглеждаше по-малка и спретната. Те си отиваха — и двамата червенокоси и с излишни килограми. Двамата се обичаха и тя беше много щастлива от този факт. Никога не го бе ревнувала, дори и от новата жена в живота му. Голямата й мъка беше, че я изостави, но след като го направи, му желаеше само щастие. Беше лесно.

— Ева! — той се усмихна. — Изглеждаш уморена.

— Имах да свърша доста неща — тя приглади полата си.

— Творби на изкуството? — попита той без никаква ирония.

— Не, конкретни битови неща.

— Сериозно ли е?

— Много по-лошо, отколкото си представяш.

Той се замисли за малко над отговора й и сбърчи чело.

— Ако мога да ти помогна с нещо, само кажи.

— След време сигурно ще се наложи.

Гледаше я сериозно, а детето висеше на крачола му. Малката беше толкова тежка, че изгуби равновесие. Той изпитваше огромно съчувствие, но нейният свят, светът на художника, му бе напълно чужд. Въпреки това тя представляваше важна част от живота му и винаги щеше да бъде.

— Вземи си чантата, Ема, и прегърни мама за довиждане.

Тя изпълни нареждането охотно. После двамата тръгнаха. Ева отиде до прозореца, проследи колата с поглед, докато се вля в уличното движение и отново седна с крака на канапето и глава, отпусната на облегалката. Затвори очи. В стаята беше приятно, полутъмно и много тихо. Дишаше възможно най-равномерно и спокойно и се наслаждаваше на тишината. Трябваше да улови този миг изцяло, да го запомни и да го запази за себе си. Знаеше, че няма да трае дълго.

* * *

След като си наля голямо уиски, Сейер изгони от стола кучето. Беше седемдесеткилограмов мъжки леонбергер, на пет години, но с детско поведение. Носеше името Колберг. Всъщност не се казваше така, защото в развъдника за породисти кучета го записаха под друго име — според тяхната система. Използваха заглавия на песни от репертоара на Бийтълс. Започваха с първата буква на азбуката, а когато се роди Колберг бяха стигнали до Л. И така той получи името Лъв ми ду. Сестра му се казваше Люси в небето. Сейер простена при мисълта.