Читать «Окото на Ева» онлайн - страница 16

— Да. Не разполагам с пари дори за книжка и я продадох на брат ми. Имах нужда от средства. Продадох и колата, и инструментите в багажника. Гаечни ключове и един крик. И дял куп вехтории, които не знам точно за какво служат. Обаче нещо липсваше. Беше изчезнало.

— Какво?

— Сега не мога да се сетя. Брат ми пита за него, така че търсихме, но не открихме нищо. Не мога да се сетя какво беше.

— Опитайте се! Сигурно е важно.

— Не, не мисля, че беше важно… не си спомням какво беше. И в гаража търсихме.

— Обадете се в участъка, ако се сетите. Можете ли да попитате брат си?

— Няма го в момента, пътува. Но все някога ще се върне.

— Госпожо Айнарсон, благодаря за кафето! — той се изправи.

Тя скочи изведнъж, леко зачервена и объркана, защото той си тръгваше ненадейно. Изпрати го до вратата. Поклони й се за довиждане и се отправи към паркинга. Преди да мушне ключа в ключалката на вратата, видя как момченцето обработва енергично една леха. Гуменките му бяха в ужасен вид. Сейер махна с ръка.

— Няма ли с кого да си играеш?

— Не — детето се усмихна притеснено. — А ти защо не си с полицейска кола, когато си на работа?

— Хубав въпрос. Ами всъщност се прибирам вкъщи. Живея малко по-нагоре по улицата и сега не е нужно да се връщам до участъка, за да сменям колите. — Помисли малко и попита: — Някога возил ли си се в полицейска кола?

— Не.

— Другия път, когато дойда да говоря с майка ти, ще дойда с полицейска кола. Тогава може да се повозиш с мен, ако искаш.

Момчето се усмихна широко, но с известно колебание, вероятно от горчив опит.

— Обещавам ти, няма да е след много време! — увери го Сейер.

Настани се зад волана и подкара бавно по улицата. В огледалото видя малката ръчичка да му маха.

Все още мислеше за детето, когато минаваше покрай хиподрума от лявата страна и „Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни“ от дясната.

— Господ да ти е на помощ, Конрад, ако следващия път не си със служебната кола.

* * *

Ема строеше ферма на пода в хола.

Животните стояха подредени в прави редици — светлочервени прасета, крави на червени и бели петна, кокошки и овце. Тиранозавърът наблюдаваше сцената, а главата му с малкото мозък стигаше точно до покрива на хамбара.

През равни интервали тя се затичваше към прозореца, за да провери нетърпеливо дали колата на баща й не е вече там. Всеки втори уикенд тя отиваше при баща си и винаги очакваше този момент с голяма радост. Ева също чакаше, седейки напрегната на канапето. Искаше да изпрати детето, за да помисли на спокойствие. Обикновено използваше тези уикенди за работа. Сега обаче беше напълно парализирана. Всичко беше различно. Бяха го открили.

Ема не бе споменавала мъртвеца няколко дена, но не означаваше, че го е забравила. По лицето на майка си долавяше, че не бива да говорят за него и макар да не й беше ясно защо, се съобразяваше.

На статива в ателието беше опънато платно. Основата бе положена — черна, без никакво загатване за светлина. Не можеше да го гледа. Първо трябваше да уреди толкова други неща. Докато седеше на канапето, се ослушваше напрегнато като Ема за червеното „Волво“, което всеки момент щеше да свие към двора. Във фермата всичко си беше на мястото, с изключение на зеленото чудовище, надвиснало застрашително зад хамбара. Изглеждаше странно.