Читать «Обладаване» онлайн - страница 243
Антония Сюзън Байът
Сабин Люкрес Шарлот дьо Керсоз
Личен дневник,
започнат в имението Кернеме
Празната шир на тези бели страници ме изпълва със страх и копнеж. Тук мога да напиша каквото си поискам — как тогава да реша откъде да започна? Това е книгата, с която ще стана истинска писателка; тук ще изуча занаята си и тук ще записвам всяко интересно преживяване или откритие. Изпросих бележника от скъпия ми баща — Раул дьо Керсоз, който използва тези подвързани томове за своите бележки, свързани с фолклора и научните му наблюдения. Наех се с тази писателска задача по предложение на братовчедка ми — поетесата Кристабел Ламот, чиито думи силно ме поразиха. „Писателят става истински писател само като упражнява занаята си, като експериментира с езика, както големият художник експериментира с глина или с масло, докато изразното средство не се превърне в негова втора природа, която може да вае, както си поиска.“ Освен това, когато й разказах за голямото ми желание да пиша и за голямата липса в ежедневието ми на интересни неща, събития или страсти, които биха могли да послужат като материал за поезия или художествена проза, тя каза, че е проява на насъщна дисциплина да записвам всичко в живота ми, което забележа, независимо колко обикновено или безлично може да ми изглежда. Тези ежедневни записки, продължи тя, имат две достойнства. Благодарение на тях ще изградя пластичен стил и точно наблюдение за мига, когато дойде време — а това неминуемо се случва в живота на всички ни — и нещо значимо изкрещи, това бяха думите й, „изкрещи“, за да бъде разказано. Освен това така ще разбера, че в действителност нищо не е безлично само по себе си, нищо не е лишено от нещо интересно, свойствено само и единствено за него. „Погледни, каза тя, собствената ви дъждовна градина, собственото ви ужасно крайбрежие с очите на чужденец, погледни ги с моите очи и ще видиш, че са пълни с вълшебство, с печални, но приказно различни цветове. Съзерцавай старите гърнета и простите здрави табли в кухнята ви с очите на нов Вермеер, дошъл да ги слее в хармонично цяло с малко светлосянка. Писателят не може да стори същото, но помисли какво може да стори все пак един писател — и неизменно вярвай, че занаятът му ще си свърши работата.“
Сега виждам, че съм изписала цяла страница, в която стойност имат само наставленията на братовчедка ми Кристабел. Така и трябва да бъде — точно сега тя е най-важният човек в живота ми, освен това е светъл пример, тъй като е призната писателка с известна значимост, при това жена — а това ще рече знак на надежда и първопроходка за всички нас. Не съм сигурна доколко я радва тази роля, в действителност ми се струва, че знам твърде малко за съкровените й мисли и чувства. Най-нежно се отнася с мен като гувернантка с отегчително дете, преливащо от въодушевление, незнаещо ни миг покой заради безнадеждното си неведение за живота.
