Читать «Обладаване» онлайн - страница 169
Антония Сюзън Байът
— Веднъж дойде някоя си професор Стърн. От Талахаси. Искаше да научи повече… искаше да разбере за сексуалните отношения на Елън Аш с мъжа й или с някой друг. Казах й, че в дневника няма нито дума за това. Заяви, че не може да няма — в метафорите или в пропуснатото. Не са ни учили да развиваме научна дейност, като наблягаме най-вече на пропуснатото, д-р Бейли. Несъмнено ме смятате за много наивна.
— Напротив. Понякога смятам, че Леонора Стърн е наивна. Не, това не е точната дума. Едностранчива и фанатична. Но може да е била права. Може би онова, което ви озадачава, е някакъв систематичен пропуск.
Беатрис се замисли.
— С това мога да се съглася. Нещо липсва. Но не виждам защо непременно трябва да смятаме, че е в тази област.
Тази упорита дребна съпротива, от която Беатрис се изчерви, докосна нова струна на съпричастие в душата на Мод и тя приближи стола си, за да надникне в набръчканото изтощено лице. Замисли се за свирепостта на Леонора, за закачливата злоба на Фъргюс, за смисъла и стремежите на литературознанието през XX в., за легло с цвят на мръсни белтъци.
— Съгласна съм, д-р Нест, наистина съм съгласна с вас. Това важи за цялата ни наука, за целия ни начин на мислене — поставяме под въпрос всичко, с изключение на централното значение на сексуалността. За съжаление феминизмът трудно може да си позволи да пренебрегне този въпрос. Понякога ми се иска да бях избрала геология.
Беатрис се усмихна и й подаде дневника.
Дневникът на Елън Аш
Смълчаната къща кънти без милия ми Рандолф. Замислила съм куп подобрения за негово удобство и всичко трябва да се направи, докато го няма. Трябва да се свалят пердетата в кабинета и в гардеробната му и старателно да се изтупат на въжето. Колебая се доколко е разумно да се опитаме да изперем плътните завеси. След първия ми опит завесите в дневната вече не са същите — не само загубиха блясъка си, но и диплите не падат, както трябва. Ще накарам Берта старателно да ги изтупа и изтърка с четката, ще видим какво може да се направи. В последно време Берта е малко мудна, бави се, когато я повикам, и не довършва работата си (например сребърните свещници, под чиито ръбове са останали тъмни петна, или копчетата на нощната риза на Р., които още не са зашити). Питам се да не би нещо да не е наред с Берта. След несигурността, щетите, направо хаоса и разрухата, оставени от нейните предшественички, се надявах, че Берта ще продължи с почти невидимото си присъствие на работлива птичка, с което така успешно започна. Дали не е нещастна, или пък не е добре? Боя се и от двете, но предпочитам да не мисля. Утре ще я попитам ребром. Ще се изненада, ако научи каква смелост, и то от най-различен порядък, изисква това от мен (защото ще наруши и нейните спокойни занимания, и собственото ми спокойствие). Нямам необходимата сила на характера, каквато притежаваше майка ми. Нямам много неща, в които милата ми майка бе както веща, така и щедро надарена от природата.
Преди всичко, когато милият ми съпруг не е тук, ми липсват тихите часове привечер, когато си четем един на друг. Чудех се дали да продължа с изследването на Петрарка от там, докъдето бяхме стигнали, но реших да не го правя; преживяването губи много без прекрасния му глас, който съживява старата страст на италианеца. Прочетох една-две глави от „Принципи на геологията“ на Лайл, за да мога да споделя възторга му от новите му занимания, и също останах очарована от интелектуалната дълбочина във възгледите на Лайл, макар да ме смрази представата за еоните нечовешко време, които са били необходими за изграждането на земната кора — която, ако му вярваме, непрестанно продължава да се създава. „Къде се крие онова, което е вляло любовта си в тази глина?“ — както добре го е казал поетът. За разлика от преподобния господин Болк не смятам, че това наскоро осъзнато древно състояние на света с нещо съдбоносно накърнява установената ни вяра. Може би нямам достатъчно въображение или вярата ми е твърде инстинктивна или интуитивна. Ако разказът за Ноевия ковчег и за Потопа се окаже добра поетическа измислица, трябва ли аз, жената на голям поет, да спра да мисля за посланието му за всеобщото наказание за греховете? Ала ако приемем за измислица достойния за подражание живот и тайнствено ликуващата смърт на най-великия и единствен действително добър човек, в това се крие различна заплаха.
И все пак да живее човек във време, създало климат, в който могат да се поставят подобни въпроси… в края на краищата Хърбърт Болк има основания за тревога. Преподобният ми казва, че не бива да тревожа разума си с въпроси, за които интуицията (която той определя като женска добродетел, нещо чисто и прочие, и прочие) ми подсказва, че са напразни. Казва ми, че зная, че Спасителят ми е живял наистина, и трепетно очаква съгласието ми с това твърдение, сякаш съгласието ми вдъхва сила и на него. Така е, съгласявам се. Искрено съм съгласна с това. Искрено знам, че Спасителят ми е живял наистина. Но ще съм благодарна на Бога, ако Хърбърт Болк може почтено да разреши интелектуалните си съмнения, за да бъдат молитвите ни пълни с чистосърдечна възхвала и твърда вяра в бдящото над главите ни провидение вместо със сегашните му мрачни гатанки.
Става късно и трябва да спра да пиша. Нямаше да работя толкова до късно, ако не бях сама в къщата, ако не броим прислугата. Затварям дневника и ще се отпусна на възглавницата, за да събера сили за битката с пердетата и разговора с Берта.
Денят донесе писмо от Пейшънс с молба да пренощува у нас с домочадието си на път за лятната им почивка на морето в Етрета. Трябва да я накарам да се почувства добре дошла и наистина ще се радвам да разменим мисли и новини за много скъпи хора, които за нещастие са далеч. Ала моментът никак не е подходящ за посетители, защото половината мебели са разглобени, захванали сме се с подробна инвентаризация и миене на порцелановите сервизи, което далеч не е приключило, някои кресла са покрити с калъфи, а изкусният господин Бийл още подшива други. Между облегалката и дебелата възглавница на креслото в кабинета на Рандолф (ниското зелено кожено кресло) намери две гвинеи, изчезналата сметка за свещи, която предизвика такива разправии, и кърпичката за писалки, която му подари женското дружество към църквата „Сейнт Суитин“ (направо не ми побира умът какво щяха да си помислят, като видят, че някой е бил способен да съсипе изящното им ръкоделие с мастилени петна). Свалили сме полилея и всяка кристална висулка щателно се лъска и почиства. И в целия този малко или повече подреден хаос ще се втурнат Инид, Джордж, Артър и Дора, чиято прекомерна предпазливост е не по-малко опасна за кристалните висулки от разюзданата им игра. Ала трябва да дойдат, разбира се. Вече ги поканих. Дали да прибера полилея, или да го изпратя някъде? Вечеря в кабинета, бульон и резен хляб.
Писмо от Рандолф. Добре е и се е отдал на плодотворни занимания. Ще има много за какво да си говорим, като се върне. Гърлото ми е червено и кихам на ужасни пристъпи, може би от прахта, която се вдигна от кампанията с чистенето, затова следобед се оттеглих на дивана и спуснахме завесите уж за да подремна, но не спах добре и често се събуждах. Утре трябва да съм на крак, за да посрещна Пейшънс. Берта е приготвила легла за децата в старата детска стая. Още не съм я попитала дали я мъчи нещо, но тази седмица е още по-намръщена и летаргична.
Какъв късмет, че стопанинът на къщата не е тук, защото през последните 24 часа домът ни се превърна в същински ад. Джордж и Артър са крепки малки същества, за което трябва да сме неизменно благодарни, а милите момиченца, особено в миг на покой, изглеждат изключително сладки с меката си светла кожа и огромните си безметежни очи. Пейшънс ги нарича „моите ангелчета“ и те наистина са ангелчета, честна дума, но и адът е бил населен с
Казах на Пейшънс, че е разцъфтяла, което не е съвсем вярно, но се надявам Господ да ми прости невинната лъжа. Направо се стреснах колко се е променила — косата й е изгубила блясъка си, скъпото й изморено лице е цялото в бръчки, стройната й фигура, с която толкова се гордееше, вече не е същата. Често споменава, че е добре и е щастлива, но се оплаква от задух, от болки в кръста, от непрекъснат зъбобол или главоболие и други коварни болежки, които не отминават и даже засилват пристъпите си след последната й бременност. Казва, че при тези обстоятелства няма по-грижовен съпруг от Барнабъс. Извънредно е зает с богословските си трудове — той изобщо не споделя убежденията на Хърбърт Болк, и Пейшънс се надява не след дълго да го направят старши свещеник.
Двете с Пейшънс намерихме време за дълги приказки на вечеря и когато орлякът херувими излязоха на чист въздух в Риджънтс Парк. Припомнихме си болезнено сладкото старо време в Клоуз, когато лудувахме в овощната градина и мечтаехме да станем жени. Увлякохме се в момински приказки за стари ветрила, чорапи и болката от неудобното боне по време на дългите проповеди, за изпитанията, които е преживяла милата ни майчица, родила петнайсет деца, от които сме оживели само ние, четирите момичета.
С обичайната си прозорливост Пейшънс веднага забеляза, че нещо мъчи Берта, и изказа проницателно предположение каква може да е причината. Отвърнах, че трябва да говоря с Берта и че чакам удобен случай. Пейшънс каза, че не правя добро нито на Берта, нито на домакинството, ако чакам прекалено дълго. Според нея е поквара да се живее в присъствието на грях, заяви го съвсем недвусмислено. Отвърнах, че ни наставляват да обичаме съгрешилите, но Пейшънс се възпротиви, че това не означава да живеем под един покрив с очевидно доказателство за безнаказан грях. Припомнихме си каква сила притежаваше майка ни при подобни обстоятелства и как чувстваше, че е неин дълг сама да наложи наказание на съгрешилите млади жени. Спомних си една от тях, бедната Тирза Солит, как тичаше с писъци от стая в стая, а мама я гонеше, вдигнала ръка да я удари. Никога няма да забравя писъците й. Никога няма да посегна на слугиня в моя дом, а каквото и да приказва, и Пейшънс няма да го направи, макар да твърди, че според Барнабъс в определени благоразумно подбрани обстоятелства това действало оздравително. Не вярвам скъпоценният ми Рандолф дори за миг да помисли да вдигне ръка — или каквото и да било — срещу млад човек, когото сме взели на работа в дома ни. Трябва да поискам от Берта да напусне, преди да се е върнал, това е мой дълг.
Милият ми съпруг пише много обстоятелствено; добре е и проучванията му дават плод. Побрах всички описания за натовареното ежедневие в дългото писмо до него, което вече е изпратено, и нямам нито време, нито желание да отбелязвам тук повече от онова, с което не е подобаващо да го тревожа. Две от кристалните висулки са повредени — една голяма от основния венец и една по-незначителна от периферията. Какво да правя? Убедена съм, макар да е несправедливо — склонна съм да проявявам мнителност, — че са се пукнали от неволния ритник, който отнесоха от Артър и Джордж, докато бяхме накиснали кристала във вазата. Не споменах и дума на Р. за тези подвизи, искам да го изненадам със сияйно блеснал дом. Мога да се опитам да подменя пукнатите висулки, но съм убедена, че няма да успеем навреме, а и ще бъде много скъпо. Не ми се ще да си представям как ще увисне над главите ни с нащърбена, напукана повърхност.
Говорих с Берта. Точно както си мислех и както каза Пейшънс. Не пожела да каже кой носи отговорност за случилото се, но с много рев и хлипове категорично отхвърли възможността да се поиска от мъжа да се погрижи за нея било като се оженят, било по някакъв друг начин. Не се разкайва, нито се държи предизвикателно, само повтаряше „Какво мога да сторя?“, на което нямам задоволителен отговор. „Ще продължи, каквото и да сторя“, много особено се изрази. Казах, че трябва да пиша на майка й, и тя започна да ме умолява да не го правя. „Това ще разбие сърцето й и завинаги коравосърдечно ще я настрои срещу мен“, това бяха точните й думи. Къде ще отиде? Какъв дом ще може да намери? И какво трябва да направя за нея аз с християнското си милосърдие? Не искам да смущавам работата на Рандолф с тези тревоги, но нямам право да сторя нещо за Берта без негово съгласие. Стои и ужасяващият въпрос за нейната заместничка с поредните опасения от пиянство, кражба, счупени съдове и нравствена поквара, които поставя всеки подобен избор. Някои от познатите ми дами търсят прислуга далеч в провинцията; за мен е трудно да се оправям с всезнаещите коренячки лондончанки и да им давам нареждания.
Пейшънс казва, че прислугата по природа е неблагодарна и необразована прослойка. В такива моменти, когато човек трябва да се изправи пред тях, за да ги съди и разпитва, неволно се питам защо не изпитват омраза? Убедена съм, че има и такива, които изпитват омраза. И не мога да си представя как някой истински християнин може да смята за „нормален“ свят, разделен на слуги и господари. Спасителят дойде и при най-нищожните от нас, може би слезе с по-настойчив глас именно при най-нищожните — при сиромасите и нищите духом.
Ако Рандолф беше тук, можех да го обсъдя с него. Може би е за добро, че го няма — въпросът е от моята сфера на компетентност.
Тази сутрин Пейшънс и домочадието й заминаха за Доувър. Всички се усмихваха и много махаха с кърпички. Надявам се гладко да прекосят Ламанша. И с пълни шепи да се радват на удоволствията край морето. Тъкмо като потегляха, пристигна още едно писмо от Рандолф, изпълнено с морски въздух, бриз и други прекрасни волни стихии. Лондон е нажежен до бяло, а въздухът е тежък — мисля, че се задава буря. Изглежда необичайно тихо и знойно. Взех решение да се допитам до Хърбърт Болк за Берта. Предчувствах наближаващото главоболие и тревогата от внезапно притихналата празна къща. Прибрах се в стаята си и спах два часа; събудих се освежена, макар и със следи от главоболие.
Хърбърт Болк мина да поговорим и остана на чаша чай. Предложих да изиграем партия шах с надеждата, че това може да го откъсне от твърде пламенното изложение на съмненията и твърдите му убеждения, а и защото обичам тези малки войни. С удоволствие ми съобщи, че играя много добре за жена, и аз примирено приех думите му, защото спечелих убедителна победа.
Попитах го за Берта. Каза ми за някаква институция, където много добре се грижат за жени в нейното положение, за да има къде да родят, и ако е възможно, им помагат отново да намерят работа с някой полезен занаят. Обеща да провери дали ще я приемат; проявих достатъчна смелост да се ангажирам, тоест да ангажирам милия ми Рандолф, с грижа за издръжката й, докато дойде време, ако това може да помогне да й осигурят легло. Бил чувал, че в спалните помещения се поддържа безупречна чистота с труда на самите жени, а храната била обикновена, но питателна и също си я готвели сами.
Спах лошо, поради което сънувах странен накъсан сън — играех шах с Хърбърт Болк, който заяви, че царицата ми може да се мести само с едно поле напред като царя му. Знаех, че е несправедливо, но в налудничавия ми сън не осъзнах, че това е свързано със собствения ми цар, чиято едра червена фигура стоеше безсилно отзад. Можех да видя неосъществените ходове на царицата като грешки в сложна плетка или дантела, но тя бе обречена да куцука тромаво и да прави само по една крачка напред. Господин Болк (в съня ми) каза със спокоен глас: „Нали виждате, казах ви, че не можете да победите“, и аз действително го виждах, но бях безразсъдно развълнувана и най-много от всичко исках да мога свободно да местя царицата по диагоналите. Струва ми се странно, че в шаха женската фигура може да минава големи разстояния и е свободна да се движи във всички посоки — в живота е съвсем различно.
Следобед господин Болк дойде отново и държа дълга и витиевата реч за низостта на тези, които приписват мошенически мотиви на чудесата в Новия завет, особено на възкресението на Лазар. Каза също, че запитванията относно Берта вървят обещаващо. Още не съм й казала, за да не й вдъхна надежда, която после ще попарим. Тя продължава да върши работата си доста бавно и унило, с подпухнало лице.
Каква изненада! Пристигна пакетче с подарък и стихотворение за мен от любимия ми Рандолф. Ходил е в Уитби, рибарско градче, където, така пише, местните били превърнали в изящно изкуство обработката на черния кехлибар, който морето изхвърля по бреговете им, а те го полират и гравират, за да правят от него полезни копчета, декоративни предмети и бижута. Изпратил ми е невероятно изящна брошка, гравиран венец от йоркшърски рози с преплетени трънливи стъбла и листа, едновременно изкусна и изумително правдоподобна. Черна е като въглен, но накъдето и да я обърна, искри със собствена светлина и с някаква сърдита енергия — едно от свойствата на черния кехлибар е, че ако го разтъркаш, привлича леки частици както при животинския магнетизъм. Представлява вид лигнит, така пише Р., който очевидно е запленен от това вещество и го нарича „органичен камък“ като въглищата, разбира се. Имам няколко перли от черен кехлибар и, естествено, съм виждала много такива украшения, но никое не може да се мери с наситената чернота и лъскавия блясък на брошката.
Преписвам стихотворението му, защото за мен е по-свидно от прекрасния подарък.
Лош ден. Казах на Берта, че трябва да напусне и че ако е съгласна, Хърбърт Болк ще уреди да я настанят в Дома на Магдалена. Не отговори нито дума, само впи очи в мен, като дишаше тежко, а лицето й стана моравочервено, сякаш не можеше да проумее какво й казвам. Повторих, че господин Болк е проявил голяма добрина и че е извадила голям късмет, а насреща си чувах само свирепото й накъсано дишане, което изпълваше гостната. Отпратих я с думите, че очаквам отговор, след като обмисли предложението; трябваше да допълня, че очаквам до края на следващата седмица да се е изнесла, но не можах да го направя. Какво ще стане с нея?
Пощаджията донесе цял куп писма от тези, които все по-често получаваме — с приложени стихотворения или откъси от стихотворения, с изсъхнали цветя от „неговата“ Библия или Шекспир, с молби за автографи, (безочливи) препоръки за неща, които Рандолф трябвало да прочете, и скромни, а понякога безапелационни искания да се запознае с нечии епически произведения, трактати и даже романи, които според авторите им биха представлявали интерес за него или биха спечелили, ако той ги препоръча. Отговарям им достатъчно вежливо и им желая всичко хубаво с обяснението, че е изключително зает, което е самата истина. Как очакват да продължи да ги „слисва и опиянява“ с „отвлечените си идеи“, както се е изразил един от тях, ако не му оставят време да се посвети на собствените си четива и сложни мисли? Едно от писмата ме молеше за
Още по-лош ден. Главоболието ме стегна в лапите си и прекарах целия ден на легло в затъмнената стая, без да знам будна ли съм, или спя. Тялото ни има десетки усещания, които не можем да опишем, но разпознаваме веднага — като аромата на прясно изпечен хляб или политура, и които няма как да възпроизведем пред друг човек, ако вече не ги познава. По същия начин първоначалното замайване или отпадналост обезсилва тялото и вещае настъпващото главоболие. След като веднъж изпаднеш в това състояние, ти се струва странно и невъзможно дори да си представиш, че някога ще излезеш от него… затова сякаш се иска абсолютно, вечно търпение, за да го издържиш. Привечер малко ме отпусна.
Още едно писмо от тайнствената настойчива дама. Въпрос на живот и смърт, така пише. Образована е и дори да е изпаднала в истерия, не е обезумяла. Оставих писмото на масичката, чувствам се прекалено отпаднала духом, за да реша какво да правя с него. Главоболието въвежда човек в странния здрач на някакъв мъртвешки свят, където животът и смъртта нямат особено значение.
Става все по-зле. Доктор Пимлот дойде да ме види и ми предписа лауданум, който ми донесе известно облекчение. Следобед някой бясно затропа по вратата и отнесената Берта въведе непозната госпожица, която настоявала да ме види. По това време бях станала и отпивах малко бульон. Казах й да дойде отново, когато се възстановя, и тя припряно и нервно прие това отлагане. Взех още лауданум и се прибрах в тъмната спалня. Никой писател не е описал достатъчно добре блаженството на съня. Колридж е писал за болките на съня, Макбет говори за изгубения сън, но никой не описва блаженството, когато оставиш света да се изплъзне от пръстите ти и топло, неподвижно се отпуснеш в прегръдката на друг свят. В прегръдката на спуснатите завеси, в уютната топлина на завивките, сякаш си в безтегловност…
Наполовина лош ден, а наполовина може да се окаже добър и ясен ден, ново начало. Почистването на мебелите е минало много добре, докато съм тънела в тресавището на съня, и сега креслата, покривките, лампионите и параванът също изглеждат като нови.
Натрапчивата посетителка дойде отново и този път си поговорихме. Надявам се, че това е краят и въпросът е изцяло изяснен.
Поетът не е божествено създание с ангелски взор. Рандолф винаги е отричал подобни описания. Обича да използва израза на Уилям Уърдзуърт, „човек, който говори на други човеци“, и смея да твърдя, познава много повече нескончаемите преображения и прищевки на човешката природа от Уърдзуърт, чийто поглед обикновено е вперен навътре.
Дойде Хърбърт Болк и с голяма доброта говори с Берта, която също както пред мен не продума нито дума, само стоеше като истукана, с алено лице.
Играхме шах. Спечелих.
Тази сутрин се разбра, че през нощта Берта се е измъкнала от къщата с всичките си вещи и с някои от нещата на Джени, така твърди тя, в това число пътната й чанта и вълнен шал. Изглежда, не е взела нищо от къщата, макар че държим среброто навън или в удобни чекмеджета и скринове, откъдето лесно е можела да го открадне. Може да е взела шала по погрешка, а може и Джени да бърка нещо.
Къде ли може да е отишла? Как е най-добре да се постъпи? Дали да пиша на майка й? Има доводи и
Дадох на Джени един мой шал и един от нашите куфари. Остана много доволна.
Берта може да е отишла при мъжа, който [задраскан пасаж, който не може да се разчете]
Трябва ли да я настигнем? В това състояние не може да остане на улицата. Ако я намерим, дали няма да изглежда, че търсим възмездие? Нямам такова намерение.
Не постъпих добре с нея. Поведението ми никак не бе на висота.
Хърбърт Болк не е тактичен човек. Но аз го знаех, когато избрах този курс.
Поредният лош ден. Останах цял ден на легло, но дръпнахме завесите, защото ме обзе суеверен страх да стоя толкова време в къща със спуснати завеси. През кълбящата се влага и мъгла надничаше немощното слънце. Привечер в мастиленото небе изгря още по-дребна и немощна луна. Цял ден не мръднах, застинала в една и съща поза. Бях намерила уютен пристан без болка, лежах в някакво вцепенение и всяко обръщане или движение беше истинска агония. Колко дни прекарваме неподвижно в леглото в очакване да свършат, за да можем да заспим! Лежах в нищото почти като Снежанка в стъкления й ковчег — жива, но недостъпна за ръката на сезоните, гръдта й диша, но тялото й не помръдва. А навън сезоните брулят хората с жега, студ и пориви на вятъра.
Когато се върне, трябва да го посрещна бодра и жизнерадостна. Трябва.
