Читать «Обикновена история» онлайн

Иван Вазов

Обикновена история

Доктор Х. сръбна пак от чая си, погледна вторачено събеседника си и продължи:

— Да, думата ми беше за причината на снощния ми яд. Питаш ме защо бях изпълнен с такова негодувание?… Аз, наистина, бях ожесточен, злобен, нетърпим! Аз даже не ти отговорих на поздравлението… Въобразявам си какво си си помислил…

— Помислих си онова, което беше най-естествено да си помисли човек за един доктор в такова състояние на духа… Някоя несполука при лекуването… Някой твой болен в отчаяно положение, умрял може би в твоите ръце и… от твоите церове…

Докторовият приятел се усмихна леко от неволната бодливост, с която завърши фразата си.

Докторът кимна отрицателно:

— Лъжеш се — каза той, — такива случаи не са способни да доведат в изстъпление един доктор. Смъртта на един болен — това е обикновена работа за него. Умрелият — умрял, то интересува поповете, а нему остават живите. Сърцето на доктора е безчувствено, за чуждите беди то е закоравяло, като на касапите и поповете — малко сурово сравнение… инак той не е доктор.

— Това и да ми го не кажеше, аз го знаех. После „На чужди гроб без сълзи плачат“.

Докторът блъсна масата с ръка и каза живо:

— Пардон, тука именно тая пословица лъже. Снощното ми разстройство имаше за причина чужда беда, чужди гроб. Аз бях неволен зрител на смъртта… на смъртта не на един мой клиент, а на едно чуждо щастие, на една моя илюзия!

Другарят му го погледна в недоумение.

— Не разбирам.

Спокойното и изразително лице на доктора се замрачи и навъси, като при един лош спомен. Той изпи последните изстинали капки из чашата и захвана:

— Връщах се вчера с трамвая от Княжево. Извън селото, тъкмо там, дето Горнобанският път се съединява с Княжевския, трамваят с пира. Там чакат троица души: една възрастна жена, една млада и мъжът й с дете на ръце. Той изпращаше двете жени. Когато те се качиха при мене, той подаде детето на младата, като го целуна нежно няколко пъти и им пожела три пъти „добър час“… Когато колата тръгнаха, очите му останаха приковани към тях: в лицето му, мургаво, просто и добродушно, светеше толкова радост, щастие, любов! Той беше прислан с мешинена престилка, с кожена шапка на главата, в простички дрехи. Не знам защо ми направи впечатление този човек… Изведнъж аз познах това лице, което не бях виждал от трийсет години! Познах го как, по какво? Не знам. Инстинкт на сърцето. Той беше Колчо, Колчо, моят неразделим другар и приятел в детинството ми! Ние с него посещавахме първоначалното училище боси и гологлави, с торбички на гърба, с хляб, кромид, сол и понякога бито сирене там. Добродушно, кротко момченце беше тоя Колчо. Ние се сприятелихме, не можехме един без други. Помагахме си в уроците: той ми правеше задавките по изваждането, което за мене беше върхът на человешката премъдрост, а аз му намирах Австралия на картата — както видиш, аз бях гений в географията… С една реч, Кастор и Полукс… Но клетият ми приятел го постигна нещастие: баща му умря и майка му го оттегли от училището и го даде на занаят — кундураджия. Аз осиротях. Рядко и случайно се виждахме с Колча вече, той се срамеше и дивеше: чувствуваше, че животът туря разстояние между нас… Но пак същата доброта и кротост… След две години аз напуснах селото си и вече не видях Колча, нито узнах нещо за съдбата му, та и споменът му ми изщукна из ума. Но „гора с гора се не среща, а човек с човек се среща“: аз виждах Колча след трийсет години, вече узрял мъж! Знаеш ли колко сладки и драги възпоминания той разбуди в душата ми! Аз бях просто щастлив, не само че го виждах, но и че го виждах благополучен в живота: той беше глава на едно мило семейство — една хубава невеста и едно прелестно момченце. Подир кой знае какви беди и лутания на тоя сирак, честността му, трудолюбието му бяха го изкарали из талазите на сигурен бряг. По мешинената му престилка и по ръцете му, на които шилото и конопените конци бяха оставили знаковете си, аз разбрах, че и днес си работи обущарството, първоначалния си занаят. Мисля, че той сега шие обуща за индустриалното училище там… Женичката му и другата, която после разбрах, че била нейната майка, живеят в София и сега бяха му дошли на гости.