Читать «Обвинена в убийство» онлайн - страница 115

— Във всеки случай истината ще я научат по време на процеса.

— Кога започва?

— След двайсет и шест дни.

— Нямаш достатъчно време, за да откриеш убиеца.

* * *

Намериха Били Джийн Пъкет, седнала в клоните на едно дърво.

— Здрасти, Били Джийн — каза Ник.

Тя се стресна и за малко не изпусна сладоледа. Погледна ги навъсено и попита:

— Какво искате?

— Слез долу, моето момиче.

— Няма.

— Той иска само да поговори с теб.

— Не.

— Били Джийн — започна Скот, — ти беше ли на турнира във Флорида с баща си?

— Не. Останах в Остин.

— Но не си била през цялото време в Остин, нали така? Дошла си с колата си до Галвестън. В деня на убийството си била в дома на Трей, нали?

— Не.

— Ти караш черен мустанг.

— Не.

— Скот знае какво караш — намеси се Ник.

— Е, и?

— Свидетели са видели русокосо момиче да пристига същия ден в къщата на Трей с черен мустанг.

— Никой няма да повярва на някакви си мексиканци.

— Никога не съм казвал, че свидетелите са мексиканци.

— О! Няма значение, не съм била аз.

— Би ли ми дала да снема отпечатъците ти?

— За какво са ти?

— За да те зачеркна от списъка.

— Какъв списък?

— На заподозрените в убийството на Трей.

— Не съм убила Трей.

— Знам, миличка — намеси се отново Ник. — Но Скот не го знае.

— Няма да сляза.

— Тогава — каза Скот — ще стоим тук и няма да мръднем, докато не слезеш.

Той се облегна на дънера на дървото и засвири с уста някаква мелодийка.

Над главата му се чу момичешки глас:

— Свириш като спукан радиатор…

— Благодаря. Колко време ходехте с Трей?

— Няколко седмици… Казах ти, че няма да разговарям с теб.

Скот отново засвири с уста.

— Ще кажа на баща ми да те набие.

— Той ли наби Трей?

Мълчание.

— Той ли уби Трей?

Мълчание.

— За никъде не бързам, Били Джийн.

— Пишка ми се.

— Ако те сваля долу, ще разговаряш ли с мен?

— Ако не ме свалиш долу, ще ти се изпикая на главата.

Скот погледна нагоре.

— Само да не побегнеш!

Тя въздъхна.

— Няма. — Подаде му сладоледа си. — Подръж малко.

Скот пое сладоледа от ръката й, докато Ник се завтече да й помогне. Ръцете й лепнеха от сиропа, който потече и по неговите. Когато тя стъпи на земята, Скот понечи да й върне сладоледа.

— Ето, вземи.

В този момент тя си плю на петите.

— Дръж я! — извика Ник.

Скот захвърли сладоледа и двамата хукнаха след нея. Тя тичаше напред през игрища и алеи, провираше се през тълпите от зяпачи и между сергиите със сандвичи и напитки… беше бърза… и се насочваше право към дамската съблекалня. Скот и Ник просто не бяха в състояние да я настигнат. Тя блъсна с две ръце стъклената врата, влезе вътре, обърна се и им махна подигравателно за сбогом, след което изчезна от погледа им. Скот се подпря с длани на коленете си, за да си поеме дъх. Той всяка сутрин тичаше по десет километра, но момичето го бе надбягало с лекота.

— Наистина ли мислиш, че Пийт може да го е убил? — попита Ник. — Вярно, че е сприхав грубиян, но чак пък да наръга с нож Трей…

Възрастна дама ги изгледа недружелюбно, хвана вратата за дръжката и я бутна навътре, за да влезе. Вратата се затвори безшумно зад нея и в един кратък миг, в отблясъка от слънчевата светлина, Скот видя онова, което търсеше — чифт отпечатъци от цели длани.