Читать «О, соле мио!» онлайн - страница 2

Едно златно правило е, че за да се запази жива една амбиция и целеустременост трябва непрекъснато, образно казано, да се добавят съчки в огъня.

Много години бяха минали от момента когато Мони Таранката беше хвърлял въдицата за последен път в язовирната вода, осем ли, десет ли години почти. Въпреки всичко, целият въдичарски инвентар бе запазен и непокътнат. Беше старателно опакован, от корковата тапа с кукичките, до старателно изработените плувки от гъши пера. Ето и сега, внимателно изтегляйки калъфа с прътовете, Мони се зачуди как е възможно да се е събрало толкова много прах през тези години.

Кихна отривисто, старателно изчетка калъфа на терасата и разопакова съдържанието. То беше прекрасно. Три съветски или руски, както се казва сега, лъскави пръта от фибростъкло блеснаха на утринното слънце. Най-малкият прът, нежно розов на цвят, му беше любимия. С него беше хващал най-много риба, беше най-удобен и най-бързо се скатаваше в случай, че се зададеше инспекторска контрола.

Мони Таранката имаше и едно старо правило: „Хванатата риба без билет е най-вкусната!“. През целият си въдичарски стаж беше регистрирал само веднъж разрешително за риболов. В повечето случай ловеше риба контрабандно. Беше някак си по-вълнуващо и емоционално. Хващаха го не веднъж, но винаги се отърваваше като по чудо с минимална глоба.

Сега, когато ентусиазмът му разцъфна като млада къпина на стар плет, оставаше само да се извършат няколко съвсем дребни довършителни работи за да се осъществи мероприятието. Трябваше да се зареди раницата, да се почисти стария руско-съветски велосипед, да се напомпат гумите му и приготви хлебната стръв.

Когато започваше да прави рибарска стръв, Мони винаги беше нервен. Не бе свикнал да меси тестени заготовки и така добре се наплескваше с тесто и брашно, че в даден момент спираше подсвирванията си и започваше псувните. Тоя път обаче се беше сетил предварително да приготви шишенцето с валериан, така че не се наложи да оставя тестени следи от пръсти по чекмеджето на аптечката.

Последното яйце от хладилника беше замесено. Стръвта беше старателно опитана на вкус и миризма. Едно „М-м-м…“ беше възклицанието на доволство от свършената работа.

Слънцето се беше показало на пет инча над покрива на бившата копринена фабрика когато Мони Таранката въртеше бодро педалите по проядения асфалт на улица „Индустриална“. Две три ранобудни кучета се разлаяха в резултат на нечуваната интервенция в тяхната жизнена територия, но като видяха, че да се гони велосипед не е така лесно както се гони кучка, в края на крайщата се отказаха. Изпохапаха се едно друго и се отдалечиха към притихналия и ограбен Хлебозавод.

Гумите на велосипеда хлопнаха по запустелия железопътен прелез и пред погледа на щастливеца се ширна безбрежната водна площ на големия язовир. От многото дъждове напоследък той се бе препълнил. Водата му се бе разляла по цялото поле. Водната кула едва се показваше над водното ниво. Зад язовира, над вилната зона, известна като „Лозята“, сънено се стелеше мъглата. Сега в ранната утрин тук там се вдигаше струйка влажен дим. Ранобудният стопанин се мъчеше да запали сухия и осечени буренак. Намокрен от дъжда, буренакът явно не припалваше, затова димните индиански сигнали се извиваха на странни кълбета и накрая се разсейваха в кристално бистрия и измит от дъжда въздух.