Читать «Нова пролет» онлайн - страница 2

— Седни сега… Земята още е мокра…

Ненка седна, усмихнато и унесено загледана наоколо. Хиляди спомени като сладки сънища възкръснаха в нея и милваха душата й като топли, пролетни лъчи. Колко пъти те са били наедно с Гълъба в това поле и в блясъка на засмените му утрини, и в здрача на топлите, тихи вечери! Колко милувки, колко радост. Всичко наоколо й беше познато, всичко сякаш й говореше за нещо свидно. Стори й се, че малката трънка, до която седеше, прилича в бялата си премяна на млада дружка и й кима нещо дяволито и мило; на белите й кичури сякаш играеше срамежливата усмивка на девственица, която неведнъж ги е виждала така наедно и не една тайна знае…

Из развързаната бохча, завита в бяла кърпа, Гълъб извади топла, прясна пита. Като я сложи на коляното си, той искаше да я разчупи. Ненка я грабна то ръцете му.

— Чакай… Виж, щях да забравя. И татко заръча, още колко заръки…

Тя стана и отхвърли дългите си коси назад.

— Обичай е. Да видим каква ще бъде годината.

Ненка се наведе и силно търкулна питата по чистия синур. И двамата, с наивно детско любопитство, заследиха я с очи и чакаха да видят къде ще падне. Ето, и тя в последни колебания се завъртя и падна на долната си страна, с кората нагоре. Ненка радостно плесна ръце.

— Гледай, гледай! Ето — добра ще е и тази година. Какви храни ще станат!…

Тя се затече и донесе питата.

— Аз ще разкажа на тати. Той най-много за това заръча.

Седнали на синура, те започнаха да се хранят. Ненка се беше оживила, неуморно бъбреше и се смееше, сияеща и весела, прилична на една от малките пчелици, които весело бръмчеха около бялата трънка. Гълъб я гледаше, усмихнат и щастлив, забавляван от детските й немирства и закачки. Ненка беше се чудно разхубавила. Лицето й беше станало по-бледно, но по-нежно и хубаво. Сред тъмните сенки, останали от преживените страдания, блещяха очите й, лазурни и чисти, пълни с лъчи, сякаш в тях дълбоко се оглеждаше цялото пролетно небе. Често погледите им се срещаха и се топяха в безмълвно, тихо блаженство. Току над тях, издигната високо, трепкаше и пееше чучулига. Ненка спре да яде и се загледа в нея. Стори й се, че тая добра и мила птичка без друго знае за тяхната радост, за тяхната обич и пее за тях…

— Миличкото… как пее… — нисичко продума тя.

Гълъб я разбра и се усмихна. Но сякаш внезапна мисъл й доде на ума, тя стана изведнъж замислена и тъжна и някъде недвижно се загледа. Гълъб последва погледа й, искайки да узнае къде тя гледа. Далеч се виждаше краят на селото и вън от него на ниския, стръмен хълм белееха се гробища. Черни, безлистни още дървета навеждаха над тях вейките си — сякаш скърбящи майки, припаднали над скъпи мъртъвци. Ненка гледаше там. Неотдавна се помина първото им дете, ненарадван и ненамилван младенец, отнесъл със себе си толкова радости и копнежи. След смъртта Ненка се беше поболяла и споменът за малкия покойник събуждаше острата болка за болестта й, за голямата й скръб… В очите й се показаха сълзи, тя беше готова да заплаче. Гълъб разбра всичко.