Читать «Нова пролет» онлайн

Йордан Йовков

Нова пролет

От ранна сутрин в тоя хубав пролетен ден Гълъб беше на нивата и сееше — първа ръка сеитба. Наблизо нямаше други сеячи и неговата едра и стройна фигура една се чернееше в широкото, безлюдно поле, сякаш изметено и чисто под светналия купол на небето.

Пролетта идеше. Топли широки пориви на южния вятър нежно милваха уморената болна снага на земята и тихо сякаш я будеха от сън. Полето се събуждаше. Като възкръснал по чудо мъртвец, удивено то откриваше морни погледи и свенливо се усмихваше на слънцето с разцъфналите си минзухари. Пролетта не беше му донесла още разкошното зелено рухо. Поляните се жълтееха, посърнали и сухи, и на всички посоки се простираха широки, черни като смола ивици от угар — сякаш забравени от есента некролози… Но далечният въздух на пролетта беше озарил небето. От височината на необятните си простори то беше видяло нейните усмивки — далечния пожар на нейното сияние — и ликуваше: паднала беше от него и най-малката сянка, изчезнала беше и най-малката скръб. Като най-чист сапфир светеше то сега, смееше се и блещеше, изпълнено с горящи лъчи. Хиляди чучулиги, опиянени от толкова лъчи, светлина и въздух, замираха в страстни, възторжени песни, сякаш малките сърчица се топяха от радост и щастие…

Макар че работеше от зори, Гълъб не чувствуваше умора, ободрен и развеселен от животворния лъх на пролетния ден. Но слънцето се беше вече запряло на пладне и той нетърпеливо и често започна да поглежда към село: време беше да му донесат обеда. И ето, далеч из пътя, се зададе жена и бялата й забрадка и ръкави силно блещяха на слънцето. Спрян и загледан в нея, Гълъб помисли, че това навярно е сестра му Ирина, наведе се и продължи да сее, съсредоточен и внимателен. На края на нивата той отново се изправи и загледа към пътя. Жената с бялата забрадка беше вече близо и ясно се виждаше бялото й, засмяно лице…

— Боже, Ненка…

Учуден и изненадан, Гълъб отпусна ръце. Той позна жена си. Доскоро тя беше тежко болна, беше се поправила, походваше и пошетваше нещо из къщи, но той не вярваше, че ще се реши да дойде чак на нивата. А ето тя… Той я гледаше да иде весела и засмяна, хубава в бялата си лятна забрадка, както всякога е била с него в полето… Най-после тя беше спасена, изтръгната беше от страшните неумолими ръце на смъртта…

Ненка беше вече наблизо. Та се приближи все така радостна и засмяна, но още слаба и бледна. Галено Гълъб почна да я гълчи:

— Гледай, Ненка… Защо дойде? Ами че ти ще се умориш…

— Хо, разсърди се… Аз съм вече здрава. А и толкова хубаво време! Боже, какво слънце…

Тя се спря, тежко поемайки дъха си. Една минута и двамата се гледаха мълчеливи и засмени, в техните чисти погледи се откриваха и си говореха душите им, влюбени и щастливи. Ненка сложи бохчата.

— И татко сам ми каза: иди, поразходи се — ще ти олекне. Их, колко ми е добре, ще хвръкна…

— Ще хвръкнеш ти, ако те оставя. Чакай не сядай още… — Гълъб отиде до колата и се завърна, носейки голям нов ямурлук. Той го постла на чистия синур, близо до малката трънка, цяла отрупана с бели като сняг цветове, около които бръмчаха пчели…