Читать «Нов патрул» онлайн - страница 2

Но нещо не се получи. Започна някакво безумие. Пияният ги погледна с неочаквано трезвен поглед (трезвен — хубаво, но в него имаше и нещо страшно, диво, като на отдавна разочаровало се от хората домашно куче) и посъветва партньорите да се напият самите те.

И те го послушаха. Отидоха при лавките (последните години на Елциновия бардак изтичаха, но водката все още се продаваше направо на улицата) и кикотейки се като побъркани, си купиха по бутилчица — същата като на пияницата, който им беше дал деловия съвет. После си взеха по още една. И по още една.

След три часа ги прибра — весели и остроумни — един от техните патрули. Това спаси Пастухов и Камински. Здравата си изпатиха, но все пак не ги изхвърлиха от милицията. Оттогава Камински съвсем затъна и се кълнеше, че срещнатият от тях пияница е бил хипнотизатор или дори екстрасенс. Пастухов не си позволяваше неоснователни обвинения към мъжа и не градеше напразни догадки. Но много добре го запомни.

Единствено с цел да внимава да не му попада на пътя.

Дали защото Пастухов добре запомни позорното напиване, или защото у него се пробудиха неочаквани способности, но след известно време той започна да забелязва и други хора със странни очи. За себе си Пастухов ги наричаше „вълци“ и „кучета“.

В погледа на първите го имаше спокойното равнодушие на хищника — не злобно, не; вълкът разкъсва овцата без злоба, а по-скоро с любов. От такива Пастухов просто странеше, стараейки се да не привлича вниманието им.

Вторите, приличащи повече на някогашния млад пияница, имаха кучешки поглед. Понякога виновен, понякога търпеливо-грижлив, понякога тъжен. Пастухов го смущаваше само едно — кучетата гледат така не стопанина си, а в най-добрия случай — детето на стопанина. Затова Пастухов странеше и от тях.

Доста дълго му се удаваше да ги отбягва.

Ако децата са цветята на живота, това дете беше цъфтящ кактус.

Започна да си дере гърлото още от минаването през плъзгащите се врати на „Шереметиево Д“. Майка му, почервеняла от яд и срам (явно писъкът не се разнасяше за първи път), го мъкнеше за ръката, но момчето се дърпаше назад, запъвайки се и с двата крака, и виеше:

— Не искам! Не искам! Не искам да летя! Маменце, не бива! Маменце, не искам! Маменце, самолетът ще падне!

Майка му отпусна ръка — и момченцето се строполи на пода, където остана да си седи: пълничко, разревано, грозно дете на десет години, облечено малко по-леко, отколкото би трябвало в Москва през юни — явно полетът, който им предстоеше, беше до топлите страни.

Един мъж се надигна в кафенето на двайсетина метра от тях, като едва не събори недопитата халба бира. Гледа няколко мига към момчето и втълпяващата му нещо майка. После седна и каза тихо:

— Това е ужасно! Това е просто кошмар!

— И аз така мисля — подкрепи го младата жена, седнала срещу него. Остави чашката си с кафе и погледна с неприязън момченцето. — Бих казала даже — отвратително.