Читать «Нито дума» онлайн - страница 26

— Защо не ни оставиш насаме, за да се поопознаем?

Сакс се поколеба за момент. Очевидно случаят бе изключително важен за него. Но нямаше избор. Той също се насили да се усмихне.

— Викай, ако се нуждаеш от помощ или…

Сакс сложи ключа в ръката на Конрад, излезе и затвори вратата.

Конрад се обърна към Елизабет, усмихна се и каза:

— Ще пусна касетофона. — Той извади машинката от джоба си.

Натисна копчето за запис и остави касетофона на масичката до мивката. После прекоси стаята с две стъпки, остави куфарчето си на леглото и го отвори. Не погледна Елизабет, докато ровеше вътре, но му се стори, че усеща как погледът й се премества върху него. Чувстваше, че Елизабет го наблюдава.

Извади фенерче. Когато се обърна към Елизабет, тя седеше неподвижно и гледаше право напред.

Той пристъпи към нея.

— Извини ме — каза Конрад, наведе се и нежно и бързо дръпна клепача й нагоре.

Насочи лъча в очите й, първо в дясното, после в лявото. Зениците се свиха от светлината. Той долови обичайното примигване под пръстите си.

Прибра фенерчето в джоба си и хвана дясната й китка. Снежнобялата кожа беше гладка и топла. Пулсът беше равномерен. Той вдигна ръката й на височината на рамото й и загледа лицето й. После пусна китката.

Ръката на момичето се отпусна леко и увисна несигурно във въздуха. Бледите й устни се свиха. После ръката й бавно се върна в скута. Тя я притисна с другата си ръка и продължи да седи безмълвно и неподвижно.

До леглото имаше още един стол. Конрад го взе и го сложи пред Елизабет. Завъртя го с облегалката към нея и го яхна. Настани се удобно и й се усмихна.

— Всъщност ръката ти трябваше да остане във въздуха — каза той. — Истинските кататоници остават в това положение, в което ги нагласиш.

Знаеше, че рискува, тъй като можеше и да греши. А дори и да беше прав, предизвикателството можеше да предизвика зловеща реакция. Елизабет беше дребно и крехко момиче, както бе казал Сакс, но ако тайният й приятел се събудеше, Конрад не се съмняваше, че може да го прати в болницата, че и в моргата.

Отначало тя въобще не реагира. Думите му увиснаха във въздуха. Конрад седеше и търпеливо я наблюдаваше.

После Елизабет бавно завъртя глава към него. Сърцето на Конрад заби силно, когато дълбоките зелени очи бавно фокусираха погледа си. Сладките черти, обрамчени от лъскавата коса, се оживиха. Лека розовина се разпростря по бялата й кожа. Конрад си помисли, че Елизабет прилича на оживял манекен от витрина.

Тя вдигна ръка към гърлото си, разкопча ризата и разголи гърдите си.

— Можеш да ме докоснеш — прошепна тя, — ако после ме оставиш на мира.

— Ъъъ… — беше единственото, което можа да промълви Конрад.

Очите му се спряха върху нея въпреки волята му. Кожата й беше гладка и бяла. Гърдите й бяха малки, но красиви, розовите им зърна биха го оставили без дъх, ако си позволеше да се загледа в тях.

Но той повдигна очи към лицето й.

— Моля те, Елизабет, закопчай си ризата.

Тя учудено присви очи.

— Не искаш… не искаш ли да ме докоснеш?

„О, господи, хич и не питай“ — помисли си Конрад.

— Искам да ти помогна — безстрастно отвърна той. — И не мисля, че това е най-добрият начин. Моля те, закопчай си ризата.