Читать «Нито дума» онлайн - страница 12

Седемнадесетгодишният Нейтън стигна до болницата първи. Тъкмо се бе прибрал от училище, когато му се обадиха, и дори нямаше време да си свали палтото. Скочи в стария шевролет, за който бе работил цяло лято, и даде газ към болницата. Седна до леглото на майка си и я заслуша как плаче от ужас и унижение. Седеше и галеше косата и посивялото й лице. Слабото, изискано навремето лице с елегантен патрициански нос. Мама много се гордееше с носа си. Не беше еврейски нос. „Баща ми никога не искаше да живеем сред евреите“ — гордо казваше тя и повдигаше брадичката си, за да покаже лебедовата си шия и слабото си тяло.

Нейтън държеше ръката й. Кожата й бе толкова бледа, че той виждаше тъмната игла на системата във вената й. Мама не спираше да плаче.

„Добрият Нейтън. На него винаги може да се разчита.“ Така казваше баща му. Баща му, който не се появи още цял час. Нейтън подозираше, че баща му нарочно се бави в службата. Той беше зает човек, зъболекар, но все пак… Татко обичаше Нейтън да почисти, преди той да се появи на сцената. А после, когато най-после дойдеше, се смееше и потупваше сина си по рамото. „Виждаш ли, не е чак толкова страшно — така казваше. Бледото му кръгло лице се усмихваше, а очите зад огромните очила проблясваха. — Не е голяма работа, нали?“

Нейтън преглъщаше тежко и казваше: „Да, татко“. Баща му се ухилваше пак, а после се извръщаше нещастно настрани.

След около час татко най-после пристигна. Нейтън го остави при мама и отиде в кафенето на болницата. Седна на една маса в ъгъла и се замисли над грозната кафява чаша от автомата. След десетина минути вдигна глава и видя Агата.

Тя беше доброволка в болницата. Роклята й на бели и розови райета беше кошмарна, а на всичкото отгоре Агата имаше едно от най-жизнерадостните лица, които Нейтън бе виждал. Кръгли бузи, които се зачервяваха, когато се засмееше, и яркосини очи, проблясващи весело. Рижавата й коса бе вързана на опашка под бяло-розовата касинка, но Нейтън забеляза колко е гъста. Представи си я как се разпилява около лицето й, подчертана от тена й, който бе бяло-розов като дрехите й.

Нейтън беше срамежливо хлапе. Имаше само един приятел — Кит, верният му другар от началното училище. Никога не беше имал гадже. Беше се срещал няколко пъти с Хелън Стърн, но тя прекрати връзката, когато Нейтън стана „прекалено настойчив“. Като цяло, той смяташе противоположния пол за доста глупав и абсолютно ненадежден.

Никога не беше виждал Агата и не знаеше защо го гледа. Стана му неудобно от усмивката й и от яркия блясък на очите й. Едва не погледна през рамо, за да се увери, че не гледа някой друг.

Но Агата — това беше името на табелката на гърдите й, която той не смееше да погледне, тъй като се страхуваше, че очите му ще залепнат за издутата й блуза, му заговори направо.

— Нали знаеш, че не можеш да я спасиш — каза тя. — Никой не очаква от теб да я спасиш.

Думите й бяха толкова верни, че той се почувства задължен да ги отрече. Загледа се в чашата с кафе и промърмори: