Читать «Ние, децата от Шумотевица» онлайн - страница 5

„Нашият змей е ужасно страшен. И твоят ли?

Принцеса Брита и принцеса Ана.“

Аз пък отговорих:

„Да, и моят змей е ужасно страшен. Хапе ме, щом опитам да изляза. Добре поне, че можем да си пишем.

Принцеса Лиза.“

Подир малко мама ме извика, за да й занеса нещо, и докато ме нямало, Ласе, Бусе и Уле влезли в стаята ми и видели писмата. И Ласе изпратил с кутията едно писмо, в което пишело:

„Принцеса Лиза отиде да се изсекне. Но тук има цяла камара от принцове.

Принц Ларш Александер Наполеум.“

На Брита и Ана това се сторило много тъпо.

Във всеки случай е хубаво, че моята стая гледа към Северната. Защото Брита, Ана и аз често си пращаме писма. Зимно време, когато е тъмно, е по-трудно. Ама тогава си мигаме с фенерчета. Ако мигна три пъти, то означава: „Елате веднага! Имам да ви разправям нещо!“

Мама каза, че трябва да си държа стаята много спретната. Правя каквото мога. Понякога се залавям да изчистя основно. Тогава изхвърлям всички черги през прозореца. Агда ми помага да ги изтупам. Имам една малка тупалка, която си е само моя, и тупам с нея. Излъсквам дръжката на бравата, бърша прах навсякъде, слагам пресни цветя и сменям чаршафите в кукленото креватче и в количката. Друг път забравям да почистя. Тогава мама ми казва, че съм „Мърлява Лиза“.

Когато ни разпуснаха от училище

През лятото е много весело. Всичко е весело от деня, в който ни разпуснат от училище. Досега съм била само на един изпит. Веселото почна още предишната вечер. Тогава украсихме голямата класна стая с цветя и клонки. Всички ние, децата от село Шумотевица, накършихме брезови клонки и набрахме иглики и обичничета. Пътят ни до училище е дълъг, защото то е в съседното село, дето се казва Голямо село. Няма смисъл да има отделно училище само за шест деца, нали? Цветята бяха поувехнали, когато пристигнахме, обаче не много. Като ги натопихме във вода, пак станаха хубави. Сложихме шведски знамена до черната дъска и една гирлянда от брезови клонки над нея и много цветя навсякъде. Колко хубаво ухаеше цялата стая!

След като свършихме с украсата, трябваше да упражним песните, които щяхме да пеем на изпита. „Здравей, теб слънчеви лъчи зоват“ и „Не смятай, че ще се погубя, задето обич ти не ми дари“. Едно момиче на име Ула пееше ей така:

Не смятай, че ще се погубя, задето обици не ми дари.

Мислела, че това са думите на песента. Добре, че Госпожицата успя да й каже как са наистина, та на изпита пя правилно!

Времето беше чудесно, когато се прибирахме след това. Ние, децата от село Шумотевица, си тръгнахме заедно. Мина доста време, докато стигнахме у дома. Ласе каза, че трябва да стъпваме само по камъните край пътя. Това беше една игра, която играехме. Въобразявахме си, че уж ще паднем мъртви на земята, ако стъпим на нея. По едно време Уле стъпи на земята и Бусе му каза: