Читать «Неоплазма» онлайн - страница 3

Знаех слабото му място и този път реших да се възползвам от него, каквото и да ми струва това. Мразех го. Исках да го убия. И успях.

— Стан, не желая да се карам с теб повече. — усмихнах се. — Чух, че са те избрали за председател в клуба на дебелите задници и искам да те поздравя за успеха…

Видях как поничката хвръкна във въздуха и си плюх на петите. Заобиколих предната фасада на училището и се озовах пред игрището. Ами ако не стане? — питах се непрекъснато аз. Ако онова нещо беше изчезнало? Тогава Стан положително ще ми смачка главата. Задминах игрището с тези приятни мисли в ГЛАВАТА и заобиколих злощастният стълб. Чувах прекрасно грухтенето на Стан зад себе си и заровичках в ума си за някоя по-силна молитва. Петното се намираше точно във вътрешността на ъгъла, който съединяваше двете стени на училището. Притиснах се плътно до едната стена, за да не попадна в петното и го задминах. Не бях съвсем сигурен, но имах усещането, че цимента над петното се беше напукал още повече. Напрегнах очите си и видях онова, което през онзи ден нямах възможността да видя без очила. Бетонът се повдигаше леко и очертаваше онова, което се намираше под него — като медуза посипана с пясък. Намирах се на една стъпка зад него, притиснат от двете стени на училището, готов за урока по оцеляване.

— Сега ще те спукам от бой. — крещеше Стан, имитирайки успешно парен локомотив. — Ще нахраня рибите си с теб, очилато лайно.

Виждах го как се приближава и за миг си помислих, че ще ме смачка. Но той се забави и като се увери, че не мога да избягам се ухили. Видях следите от тъмния мармалад по зъбите му.

— Избери си как да умреш. — каза той и нагази в петното.

Нищо не се получи. Щях да припадна както си седях в количката.

— Хей, какво става тук? — извика отдалеч някакъв тип от по-горните класове. Беше забравил нещо на игрището.

— Помагам на Стю да издърпа количката си. — безцеремонно излъга Стан.

— Така ли е, приятел? — попита ме той.

— Да. — казах. Страхът бе свил гърлото ми на сламка, в която думите отказваха да излязат. И без друго знаех, че Стан ще ме сгъне от бой.

— Хайде, Майк, ще закъснеем. — извика някакъв момичешки глас.

— Утре ще потърся малкия и ако има дори една драскотина ще те накарам да изметеш игрището с дебелия си задник. Разбра ли?

— Спокойно. — махна му Стан и аз видях как избавлението ми се изгуби зад ъгъла. — А, сега да си поговорим малко, умнико. — погледна ме.

Силите ме напуснаха окончателно. Онова нещо каквото и да беше то не действаше, и аз бях загубен. Гледах как голямата топка злоба бавно се приближава и как се кани да излее мазното си съдържимо върху мен.

Стан движеше ръцете си като призрак. Виждах, че говори нещо, но отдавна не бях способен да го слушам. Затворих очи, очаквайки ужасът да стовари железният си юмрук върху мен.

Не видях как започна, а и Стан не издаде звук. Когато отворих очи той още стоеше там и о, господи никога няма да забравя — как се тресеше целият както може да тресе единствено „Големият Светльо“ под покрива на някой мрачен затвор. Косата на Стан беше настръхнала, а дебелите му устни се бяха набръчкали в крива гримаса през която се точеха тонове лиги премесени с мармалад. Пред очите си виждах как Стан започна да се стопява и си помислих, че ако при други обстоятелства той се видеше в огледалото със сигурност би се зарадвал.