Читать «Необикновена случка с кулата в Пиза» онлайн - страница 3

— Ето как с добри обноски се добива всичко.

Не успява да довърши тази забележителна мисъл, когато кулата… изчезва, оставяйки дупка, в която въздухът връхлита със свистене.

— Видяхте ли? — пита пришълецът. — Много е просто.

— Какво направихте с нея?

— Ами че ето я там — казва карпианецът. — Умалихме я мъничко, та да можем да си я пренесем. После в къщата на госпожа Клок Клок ще й предадем нормалните размери.

И наистина, там, където кулата се издигаше с цялата си височина и наклоненост, в центъра на гладката повърхност, останала след нейното изчезване, сега може да се види една съвсем мъничка куличка, която досущ прилича на сувенирите на господин Карлето Паладино.

От гърдите на хората се изтръгна едно дълго „ооохх“, по време на което се чува отново женският глас, който вика: „Ренато! Джорджина!“

Госпожа Клок Клок понечва да се наведе и прибере миникулата, за да я сложи в чантата си, но преди нея някой, и по-точно господин Карлето Паладино, се хвърля върху жалките останки на древния и прочут паметник, както кучетата се хвърлят (така поне казват) върху гроба на господаря си. Карпианците, изненадани, закъсняват с реакцията за един миг, но после с всичките си ръце, без всякакво усилие, те обездвижват господин Карлето, повдигат го и го поставят отново на съответното разстояние.

— Ето готово — казва космическият шеф. — Сега имаме кулата, но за вас остават много други красиви неща. Мисията, с която бяхме натоварени за сметка на фирмата Брик, е изпълнена. Не остава нищо друго, освен да ви кажем довиждане и благодаря.

— Вървете по дяволите! — отвръща кметът. — Пирати! Ще съжалявате. Един ден и ние ще имаме летящи чинии…

— А бульон с талони за точки вече си имаме — добавя глас сред тълпата.

— Ще съжалявате! — повтаря кметът.

Чува се едно „щрак“ от чантата на госпожа Клок Клок, затворена с карпиански темперамент. Чува се и цвиленето на коня на кмета, но не се разбира какво е искал да каже. После се чува гласчето на господин Карлето, който казва:

— Извинявай, господин карпианецо…

— Кажете, кажете.

— Бих искал да ви отправя една молба.

— Петиция? Тогава използувайте обгербована хартия.

— Но става въпрос за една дреболия. Щом като госпожа Клок Клок получи своята награда… ако желаете…

— Какво?

— Ето тук имам едно макетче на нашата хубава камбанария. То е играчица от мрамор, както виждате. А на вас нищо не би ви струвало да я уголемите до естествената й височина. Така поне ще ни остане едно споменче за нашата камбанария…

— Но това ще бъде нещо подправено, без никакво историко-художествено туристическо-наклонено значение — забелязва изумен космическият шеф. — Ще бъде заместител като цикорията.

— Какво да се прави! — настоява господин Карлето. — И на това ще сме доволни.

Шефът пришълец обяснява странната молба на своя колега и на госпожа Клок Клок, които избухват в смях.

— Каква комедия! — протестира кметът. — Не искаме никаква цикория.

— Не се месете, господин кмете — казва господин Карлето.

— Добре — съгласява се шефът пришълец. — Дайте я тук. Господин Паладино му връчва моделчето, космическият шеф го настанява на точното място, насочва към него, едно копче от комбинезона си (друго, не това за бомбите) и… ето! Готово! Ето я отново кулата в Пиза е на мястото си.