Читать «Неволя и богатство (Татарска приказка)» онлайн - страница 3

— Добре — рекла. — Аз ще черпя, аз и ще плащам отсега нататък. А ти ще правиш каквото ти кажа.

— Кажи що да направя!

— Ще изпросиш от съседа си за един ден колата и воловете му. Ще кажеш, че отиваш за дърва.

Отишъл той и помолил съседа си да му даде колата и воловете.

— Трябват ми да си докарам дърва — рекъл. — Ако искаш, готов съм да ти работя цяла седмица за отплата.

— Добре. Вземи ги, но гледай да ги не претовариш!

— Разбира се, съседе. Нима пръв път отивам за дърва?

Подкарал сиромахът колата. Когато излязъл от селото, настигнала го Неволята и се качила на колата: тя била много слаба, не й се вървяло.

— Накъде да карам?

— Към големия оброчен камък, дето е накрай полето, при гората. Знаеш ли го?

— Знам го. Стигнали до мястото.

— Повдигни камъка и го отмести! — рекла Неволята. — Аз ще ти помогна, колкото мога.

Когато преместили камъка, под него зинал дълбок трап, пълен догоре с жълтици. Селянинът натоварил парите на колата.

— Я виж, Невольо, дали не е останала някоя жълтица в трапа!

— Не е. Ни една се не вижда.

— Слез в трапа: там ще видиш по-добре!

Неволята скочила в трапа, а селянинът я похлупил с камъка. После покрил жълтиците с тор, съчки и клони, па подкарал колата и си казал:

— Добре, че затиснах Неволята в трапа. Да я бях оставил на свобода, щеше да ми пропие и тия пари.

Като откарал жълтиците у дома си, той ги скрил в зимника. Върнал на съседа си колата и воловете, но не му казал нищо. А на другия ден отишъл да му работи, както бил обещал. И понеже Неволята не била вече с него — тръгнало му на добре. Като излязъл да оре нивата на съседа, изровил в нея гърне с жълтици. Отнесъл ги на съседа си и му казал как и къде ги е намерил.

— Благодаря ти — рекъл оня. — Половината ще дам на тебе, защото ти ги намери.

И му дал половината. Тогава селянинът си накупил имот, издигнал си висока къща, сдобил се с гора, с добитък, с нивя и ливади. Годината била плодородна. Той спечелил от едно хиляда. А жълтиците в зимника си стоели още непокътнати. След няколко години той станал най-голям богаташ в оня край.

Чул за това и брат му, но не повярвал. Ала един ден видял, че сиромахът идва на кон в града, при него. Идва и кани него и жена му на гости. На имен ден го кани.

— Чух, че си разбогатял — рекъл търговецът. — Вярно ли е? По-рано нямаше що да ядеш, а сега каниш и гости… С такова разсипничество няма да отидеш далече.

— Ба, не се грижи за мене! Има и за гостите, има и за децата. По-рано наистина нямах що да ям, но сега имам — струва ми се — повече и от тебе. Ела да видиш!

— Благодаря, ще дойда.

На другия ден търговецът отишъл с жена си в селото. Гледат: висока къща, разкошно наредена, много по-хубава от тяхната, с големи градини наоколо. Къща като дворец. Завидели те на селянина. А като седнали на трапезата, видели, че идват всякакви хора — и бедни, и богати, и слепи, и куци… И домакинята гощава всички, а домакинът приказвал с всички. На брата си и на жена му той не казал дума, макар че и тях гостили като другите.

Когато свършил угощението и гостите се разотишли, търговецът запитал селянина: