Читать «Неволя и богатство (Татарска приказка)» онлайн - страница 2

— Невясто, да запеем и ние някоя песен.

А тя казала:

— Защо ставаш толкова глупав? Другите пеят, защото са преяли и препили. А ние защо ще пеем? Хапнахме ли нещо? Пийнахме ли нещо? Гладни дойдохме, гладни се връщаме.

— Нищо от това, невясто. Нали и ние сме били на гости, на имен ден? Срам ме е — като ни види някой, че се връщаме умърлушени, да си помисли, че не са ни гостили. Като ни чуят, че пеем, всички ще рекат, че се връщаме нагостени.

— Като ти е до песен, пей! Мене ми се никак не пее. Повече ме избива на плач.

Мъжът се разпял. Но каква е тая работа? Той пее сам-самин, а се чуват два гласа.

— Невясто, ти ли ми пригласяш натънко?

— Да ти пригласям ли? И през ум не ми минава. Нали ти казах, че не ми е до песен?

— Че кой пееше преди малко с мене?

— Откъде ще знам?

Селянинът запял отново. Пее — а се чуват два гласа: един дебел и един тънък.

Той млъкнал, млъкнал и другият глас.

— Кой ми приглася? — запитал.

— Аз, Неволята. Аз ти пригласям.

— Че къде си, та те не виждам?

— Тук съм, тук. С тебе вървя.

— Излез отпреде ми — да те видя!

Изведнъж пред сиромаха застанала Неволята — една суха, жълта жена, дрипава, боса и гологлава, с побеляла коса и сбръчкано лице.

Стигнали в село. Неволята казала на сиромаха:

— Хайде да отидем в кръчмата! Брат ти не те нагости. Аз искам да те почерпя.

— Да идем — казал селянинът.

Отишли в кръчмата. Неволята поръчала вино и луканки. Яли, пили, пели, веселили се. Накрая селянинът казал:

— Хайде, Невольо, плащай, че да си вървим! Вкъщи ме чакат.

А Неволята рекла:

— Аз черпих, а пък ти ще платиш.

— С какво ще платя, като нямам пари?

— Ще си заложиш на кръчмаря кожуха. Той ще удържи парите за виното и луканките, па на това отгоре ще ти даде и хляб — да отнесеш у дома си. Нали добре го намислих?

— Добре, но какво ще правя без кожух? Ще измръзна.

— Глупчо, глупчо! Иде пролет, а после — лято. Защо ти е през лятото кожух?

Селянинът заложил кожуха на кръчмаря. Отишъл си. С него влязла в къщата и Неволята. Легнала до огнището и заспала. На другия ден се разпъшкала: глава я боляла. Па и на селянина се не работело. Надвечер Неволята казала:

— Хайде да отидем пак в кръчмата. Аз ще почерпя.

— Не ща — рекъл сиромахът. — Ти си се научила да черпиш, а друг да плаща. Нямам ни пари, ни кожух за залагане.

— И това ще се нареди. Ти ела с мене, па се не бой! Пари ще намерим.

Отишли. Пак пили, яли, веселили се, а на тръгване Неволята накарала селянина да заложи на кръчмаря шейната си.

Тъй се пропил сиромахът. Днес — колата, утре — ралото, вдругиден — воловете: всичко изпозаложил, всичко изпопил. След месец била заложена и хижата, дето живеело бедното семейство, и кожухът на невястата, и котлето, дето си варели гозба.

Когато Неволята казала на сиромаха да отидат пак в кръчмата, той й рекъл:

— Сега ми олекна вече, Невольо: нямам ни къща, ни кожух, ни шейна, ни рало, ни волове. Нищо нямам. А който няма нищо, той няма и грижа за нищо. Ако щеш, води ме в кръчмата, ако щеш — отвъд кръчмата. Само едно запомни: отсега нататък нито черпя, нито плащам.

Тогава Неволята се угрижила.