Читать «Не поздравил» онлайн - страница 3

И Славчо изпъшка.

— Аз ти казвам, че той дори не е забелязал това; големците не забелязват такива малки работи.

— Именно големците… затова са и големци, защото забелязват и най-малките работи… Ние, дребните хора, сме късогледи и късоуми. Колко пъти аз, като отивам на служба, минувам край свети Крал, без да го видя! После се чудя: бе кога минах край черквата? Ти добре ми каза: хаплю съм аз…

— А аз, като дойде одеве, рекох си: тя се свърши — наш Славчо е изпъден, а къщицата ни — още не сме си я отплатили.

— Ти си го рече и го вярвай — продължаваше Плужев да се наддумва с жена си, като желаеше да убеди и нея в близостта на катастрофата; — аз съм вече отчислен, пропаднал човек… Да, забравих да ти кажа: когато се извърнах, та го видях, той казваше на началника тия думи: „Утре приготви бумагата, да подпиша…“ Бумагата, разбираш? Моята присъда аз чух… И стори ми се тъй, че ме погледна сърдито, като светкавица бързо, ама с крайчеца на едното си око… Ах, нещастен аз!

Пена напусто се опита да му разпръсне страхуването. Безпокойствието и нея улови: възможно е всичко. Малко ли чиновници всеки ден вадят за още по-дребни причини и съвсем без причина!… Ни тя, ни той не вечеряха. Плужев си легна като в треска. Бляновете му, смътни и мъчителни, бяха пълни с намусения образ на министъра, който го гледа с крайчеца на едното око, с министерския разсилен, който му носи „бумагата“ на нещастието му, с тротоара на градската градина, който играе валс под нозете му, и с мрачната маса на св. Крал, на покрива на който някакви си католишки попове изнасят тялото на умрелия Плужев — неговото! — за да го закопаят на керемидите!

Заранта той се събуди с очи хлътнали.

— Пено, сбогом — каза той с плачовен глас, като тръгваше за министерството, и на очите му блеснаха сълзи: жена му и тя се не удържа и се просълзи, сякаш че се деляха за сетен път и Славчо тръгваше на война.

Прощаване на Хектора с Андромаха!

* * *

Пена чака с неизказана тревога връщането му за обед. Когато го видя, че се зададе от вратнята, сърцето й примря: мъжът й пристъпи няколко крачки, бледен още повече, па се опря до стената да не падне.

Тя разбра нещастието и се спусна към него.

— Скоро доктора! Тичай! — заповяда тя на слугинчето, додето поддържаше Славча, който се мъчеше да се закрепи прав.

— Не, не бива! — избъбра той немощно.

Пена плачеше.

— Майчице!… Не грижи се, Славчо! Ти да си жив.

— Не плачи, мари! — пъшкаше Плужев, като с една ръка си стискаше лявата страна, а с друга бъркаше в джеба на палтото си. Той извади оттам разтворен министерски плик и го подаде на Пена.

— Чети „бумагата“ — шъпне той.

— Остави сега, знам! Ти да си жив… — хленчеше тя.

Плужев следваше пак да вади нещо от джеба си.

— Стой сега мирен… Докторе, по-скоро виж какво му стана! — обърна се Пена към доктора, който влизаше.