Читать «Не поздравил» онлайн - страница 2

* * *

И тъй, Славчо Плужев, вечно тихият, добрият, безобидният, скромният чиновник, се завърна тая вечер у дома си извънредно смутен и с уплашено лице. Пръв път жена му го виждаше така отпаднал и убит духом, станал още по-дребен, отколкото си беше.

Хрумна й, че има да чуе едно голямо нещастие.

— Славчо, какво е? — попита тя в силно безпокойство, а ушите й слушаха, още преди мъжът й да зине да каже думата: „отчислен“.

Славчо клюмна глава безнадеждно.

— Ела да ти кажа вътре, Пено! — едвам издума той.

Пена го подири с повлечени крака от страх. Славчо, като се намериха двама в стаята, разгърна ръце, плясна ги и извика трагически и със заплакан глас:

— Ах! Какво направих аз, клети! Какво ще ми дойде до главата!

„Това не е вече отчисление, тук има нещо по-страшно!“ — помисли си Славчовица. Изписаното по лицето на бедния й съпруг отчаяние не й оставяше никакво съмнение за ужасната беда.

— Мигар в комплот се е месил, па сега са го подушили? — каза си тя настръхнала, като си припомни, че сега ставаше една много шумна политическа съдба…

— Чакай да ти кажа, че как съм дошъл от градската градина до дома — не знам на земята ли съм стъпал или на какво. Като излязох тази вечер от канцеларията, отидох да се поразтъпча насам-нататък… Едното ми око все играе… Разтаках се тук-там, па минувам край градската градина да си дода. На тротоара, знаеш, много свят, като мравки. Пак ми играе окото… Мисля си аз: има нещо тука… Един иде срещу мене, поглежда ме, и аз го поглеждам, отминуваме. Не знам какво ме бъзна. Обръщам се пак да го погледна. Той се спрял, същият, на пет крачки от мене и приказва с нашия началник на отделението. Пено! Министърът! Министърът бил, с когото се срещнахме!

Жена му опулена чакаше да чуе страшното, което иде по-нататък.

Плужев си закри очите с ръце и остана тъй неподвижен: само едно задушено пъшкане изскачаше измежду пръстите му.

— Що се омълча? Кажи по-скоро, че ми вадиш душата от страх.

Плужев погледна жена си гневен.

— Какво още да ти кажа? Глуха ли беше? Министърът ми, ти казвам, мина край мене и аз му не свалих шапка!

Пена си издъхна. Сърцето й се поотпусна.

— Ти си глупец, Славчо. Аз те знам, че си прост, ама толкова не те мислех! — измъмра го тя. — Какво има от това толкова страшно, та си се разкиснал такъв?

— Как какво има? Моят най-висши началник ме среща, поглежда ме, чуваш ли? Поглежда ме, и аз го поглеждам, чуваш ли? И аз го поглеждам в това време, и не го поздравявам. Трябва да бъде някоя само гламава жена, та да не може да разбере и да се хили.

— Добре, че що го не поздрави, като си го видял? Де ти беше умът?

— Ума ми, нали ти казвам? Бях се замислил над това пусто игране на лявото ми око какво ще ми донесе! И докато да се сетя, министърът ме погледна право в очите, докато да се сетя… той замина.

На Пена стана жално за мъжа й.

— Не грижи се — каза тя, като поиска да го поуспокои с по-благ начин; — първи път ли се случва някой да е замислен, да е разсеян нещо и да не поздрави някого?

— Случва се, но никой, никой няма право да бъде разсеян и да не поздрави, когато този някой е негов висш началник. Аз в месеца свалям един милион пъти шапката — ти пак вземи, та я очисти с газ, — на сляпо и сакато се кланям, сега, един път, се случва да ме срещне министърът ми, очаква поклон и не приема. А той ме представил за награда!