Читать «Не казвай сбогом» онлайн - страница 4

Беше петата ни годишнина.

Отидох бос до стълбите и се ослушах, заровил палци в плюшения мокет (който тя принципно ненавиждаше), опитвайки се да преценя дали съм готов да отида при жена си. Ейми беше в кухнята и не подозираше за колебанията ми. Тананикаше си нещо меланхолично и познато. Наострих уши — някаква фолк песен, приспивна мелодия? — и в този миг осъзнах, че е темата от филма „Военнополева болница“. Самоубийството е безболезнено. Заслизах по стълбите.

Застанах на прага, наблюдавайки жена си. Русата й коса с цвят на жълто масло беше вдигната, конската й опашка се полюшваше весело като въженце за скачане, а тя разсеяно смучеше изгореното връхче на пръста си и си тананикаше. Тихичко, понеже притежаваше несравнимо умение да обърква текстовете на песните. Веднъж, още докато бяхме гаджета, по радиото пуснаха песен на Фил Колинс: „Невидимо докосва тя“, а вместо това Ейми пееше: „Навреме му подава шапката“. Когато я попитах никога ли не се усъмнява — поне мъничко, евентуално, смътно — дали текстът й е верен, тя отговори, че според нея жената от песента обича истински мъжа, защото нежно му подава шапката. Знам, че в този момент я харесах, истински я харесах — момичето, което имаше обяснение за всичко.

Има нещо притеснително в това да си припомниш мил спомен, а сърцето ти да остане студено. Ейми погледна към цвърчащата в тигана палачинка и близна нещо от китката си. Изглеждаше победоносна, така присъщо на една съпруга. Ако я притиснех в обятията си, щеше да ухае на горски плодове и на пудра захар. Когато ме забеляза да я наблюдавам по мърляви боксерки и с чорлава коса, тя се облегна на кухненския плот и каза:

— Здравей, красавецо.

В гърлото ми се надигна жлъчен ужас. „Добре, давай“, казах си.

* * *

Много закъснях за работа. Двамата със сестра ми направихме голяма глупост, когато се върнах у дома. Осъществихме нещо, за което открай време говорехме. Отворихме бар. Заехме пари от Ейми, осемдесет хиляди долара, които някога бяха нищо за нея, но после станаха всичко. Заклех се да й ги върна с лихвите. Нямаше да се превръщам в съпруг, който взема пари назаем от жена си — усещах как татко свива устни само при мисълта за такова нещо. Е, хора всякакви — гласеше най-осъдителната му фраза, чиято втора част оставаше недоизречена: — А ти си от онези, които не харесвам.

Решението обаче наистина беше практично, умен делови ход. Двамата с Ейми се нуждаехме от нова работа — тази щеше да е моята. И тя щеше да си избере нещо някой ден — или пък не — а междувременно щяхме да имаме доходи, осигурени с последните остатъци от попечителския й фонд. Подобно на грамадната къща, която бях наел, барът имаше символична роля в детските ми спомени — беше място, където ходят само възрастни и правят там каквото правят възрастните. Може би затова толкова настоявах да го купя, след като ми бе отнета прехраната. Като напомняне, че аз в крайна сметка съм възрастен и зрял човек, полезно човешко същество, нищо че съм изгубил работата, която ме превърна в такъв. Нямаше отново да допусна същата грешка: многобройните някога орди от автори за списанията щяха да си останат бракувани: от интернет, рецесията, американската читателска публика, която предпочита да гледа телевизия, да играе видеоигри или да осведомява електронно приятелите си за неща като „Дъждът е гаден!“. Само че никое електронно устройство не може да ти поднесе чаша бърбън в топъл ден в прохладен полутъмен бар. Светът винаги ще се нуждае от питие.