Читать «Не казвай сбогом» онлайн - страница 2

Не винете мен за това недоволство. Недоволството Мисури. Обвинявайте икономиката, лошия късмет, моите родители, вашите родители, интернет, хората, които използват интернет. Преди бях писател. Пишех за телевизията и киното, пишех книги. Навремето, когато хората четяха неща на хартия, когато всички се интересуваха какво мисля. Пристигнах в Ню Йорк в края на 90-те години, последното издихание на славните дни, макар че тогава още никой не го знаеше. Ню Йорк гъмжеше от писатели, от истински писатели, защото там имаше списания, истински списания, безброй. Това беше във времето, когато интернет все още беше като екзотичен домашен любимец, когото държиш в ъгъла на издателския свят — подхвърляш му нещо за ядене, гледаш го как танцува на късичката си каишка: о, какъв сладур, със сигурност няма да ни убие през нощта. Помислете само: беше времето, когато току-що завършили колежа младежи идваха в Ню Йорк и им плащаха, за да пишат. Нямахме представа, че се захващаме с професия, която след едно десетилетие ще изчезне.

Единайсет години имах работа, после изведнъж вече нямах. Из цялата страна започнаха да затварят списания, повалени от внезапно плъзналата зараза на икономическия провал. Свършено беше с писателите (такива като мен: амбициозни романисти, вглъбени мислители, хора, чийто мозък не щрака достатъчно бързо, за да водят блогове, да дават линкове или да пишат в туитър, в основни линии стари и упорити самохвалци). Приличахме на дамски шапкари или на производители на камшици за кочияши: минало ни беше времето. Три месеца след като ме уволниха, Ейми също изгуби работата си. (Сега усещам как тя наднича над рамото ми, как се усмихва насмешливо на времето, когато обсъждах кариерата и личното си нещастие, а нейните преживявания отхвърлях само с едно изречение. Типично за мен, така би казала тя. Такъв си е Ник… Все това повтаряше. Такъв си е Ник… и каквото и да следваше, какъвто и точно да бях, все беше лошо.) Ние бяхме двама безработни зрели хора: седмици наред се мотаехме по чорапи и пижами из хола, не обръщахме внимание на бъдещето, разхвърляхме неотворени писма по масите и канапетата, ядяхме сладолед в десет сутринта и дремвахме продължително следобед.

Не щеш ли, един ден звънна телефонът. Обаждаше се близначката ми. Марго се върна у дома след уволнението си година по-рано — винаги беше една крачка пред мен, дори в злополучието. Обаждаше се от добрия стар Норт Картидж, Мисури, от къщата, в която бяхме отраснали, и докато слушах гласа й, си я представях десетгодишна, с коса като тъмно кепе и гащеризон с къси крачоли, седнала на верандата на баба и дядо с отпуснато като стара възглавница тяло и потопила във водата кльощавите си крачета — наблюдаваше как реката тече над белите й като риби стъпала невероятно съсредоточено, напълно вглъбена в себе си още от малка.