Читать «Не и вестителя» онлайн - страница 2

— Уви, нямам.

— Тогава да се стоварят проклятията ми върху главата ти! Да ти се струпа всичкото нещастие на света, дано!

Старецът продължи по пътя си към морето, стигайки след време до двама мъже, който копаеха гроб за трети, който лежеше мъртъв.

— Свято дело е да погребеш мъртвец. — отбеляза.

— Няма начин, — каза единият — особено, ако си го заклал собственоръчно и прикриваш доказателствата.

— Вие сте заклали този човек? За какво?

— Почти за нищо, до го… у късмета! Защо му трябваше да се бие за тия нищожни монетки? Кесията му е почти празна.

— По одеждите му бих отсъдил, че е беден човек.

— Да, ама сега вече си няма грижи.

— Какво носиш в кутията, старче? — попита вторият.

— Нищо, което да ви свърши работа. Отивам да половя риба в морето.

— Дай да видим.

— Може и да не гледате.

— Ние ще решим.

— Тази кутия не бива да се отваря.

Те го доближиха: — Давай я.

— Не.

Вторият мъж удари стареца по главата с камък; първият изтръгна кутията от ръцете му. — Ето! Дай сега да видим какво толкова безполезно има вътре.

— Предупреждавам ви, — каза старецът, надигайки се от земята, — ако отворите тази кутия, ще сторите страшно нещо, което може никога да не се поправи.

— Ние ще решим.

Срязаха всички върви, с които бе пристегнат капака.

— Ако изчакате малко, ще ви разкажа за тази кутия.

Те се спряха. — Много добре, кажи ни.

— Това беше кутията на Пандора. Тя, която я отвори, пусна по света на свобода всички ужасни злочестини, които ни измъчват.

— Ха! Тия приказки, на баба ми!

— Казано е от боговете, които ме наеха да я хвърля в морето, че последното проклятие, спотаено в кутията, е по-лошо от всички останали взети заедно.

— Ха!

Те развързаха канапа и отвориха капака.

Оттам се разля златисто сияние. То се издигна във въздуха като фонтан и крилато същество нададе писък от сърцето му, с глас безкрайно нежен и патетичен. — Свобода! Най-после свободен след всички тези векове!

Мъжете паднаха ничком. — Кое си ти, о прекрасно създание, — попитаха, — ти което ни тласкаш към толкова странни чувства?

— Наричат ме Надежда, — каза създанието, — Аз пътувам из всички мрачни кътчета на Земята, и изпълвам хората с вяра, че нещата могат да станат по-добри от сега.

И така то се вдигна във въздуха и бързо изчезна, в търсене на тъмните кътче на Земята.

Когато се обърнаха пак към стареца, двамата убийци видяха, че се е променил: Вече нямаше брада и пред тях стоеше мъж в разцвета на младостта си. Около тояжката му се виеха две змии.

— Дори боговете не могат да го предотвратят, — каза — Навлякохте си това зло сами, с делата си. Помнете го, когато ослепителната Надежда стане на пепел в ръцете ви.

— Ако, — казаха те, — защото идва друг пътник и кесията му е богата. С днешната плячка ще можем да се пенсионираме.

— Глупаци! — каза младежът, врътна пети на крилатите си сандали и изчезна нагоре по пътя, поздравявайки мимоходом Херкулес, докато се разминаваше с него.

Информация за текста

Roger Zelazny

But Not the Herald, 1965

Публикация: ИК „Бард“

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2265]